– Какво да ти кажа? То не е за приказване. Ден да мине, друг да дойде. Настана едно такова време – препарирано, изкуствено, мъртво време. Гледа те право в очите и нищо не вижда. Опулено. Имах навремето един авер...

     Полският фиат, измазан наскоро с кафява боя, едва лъкатушеше из кривите пътечки над селото. Пътуваха към манастира. По това време там имаше нещо като събор – много хора се събираха.

     – По-внимателно – прекъсна го строго спътникът. – Тоя, твоя авер, не беше никакъв препаратор. Едно пиле беше балсамирал само. И то приличаше на скумрия. Много говориш, а не гледаш пътя.

     – Че какво да му гледам на пътя? От година на година по-зле става. Никой не ще да го оправя. Като дойдат есенните дъждове, направо отнасят и последните остатъци от асфалта. Камънаците от билото се търкалят надолу и понякога достъпът до манастира е невъзможен. Как деянат там монахините – един господ знае.

     – Те си имат брашънце сигурно, не им трябва много.

     – Така е – съгласи се шофьорът. – И градинка си имат, аз съм я виждал. Садят си това-онова. Казват, че и зад баира стопанисвали малка нивичка. Преди години продаваха ракийка, ама не струваше, слаба беше. Добре, че вече не произвеждат. Джанковица.

     Направи голям завой, за да заобиколят голяма дупка по средата на пътя. Вляво зеленото блестеше като сресано – едва покълналата трева леко се поклащаше от вятъра, а слънцето мамеше погледа и осветяваше цялата източна част на билото: вековни дървета и остри зъбери разкриваха тайното си великолепие безмлъвно, гордо и спокойно. Нагоре планината се разсъбличаше.

     – Красиво е, а? – шофьорът беше в добро настроение. Беше сменил важен чарк в автомобила и сега знаеше, че няма да има проблем да отидат до манастира и да се върнат. Колата му беше на повече от трийсет години и вече трудно се намираха резервни части.

     – Много. Много е красиво. Не съм идвал никога тук напролет.

     – Идвал си, ама беше отдавна. А аз съм идвал повче от тебе. Навремето с жена ми не пропускахме събор. Ама то какви бяха съборите – веселба, ядене, пиене, лакърдии, музика... Празник беше, не събор. Сега не е така.

     Някой отзад рязко наду клаксона. Възрастният водач на фиата свали прозореца и махна с ръка:

     – Айде, минавай, минавай! За къде си се разбързал? Най-много да спукаш някоя гума. А дано!

     Пристигнаха тъкмо навреме. Огромен казан с вкусна чорба приятно димеше на средата на поляната пред манастира. Нямаше много хора. Слънцето припичаше.

     – Искаш ли, докато стане време за обяд, да запалим по една свещ, а после да те заведа на хубавото место? А? Ще си спомниш, как няма. То си е същото, местото, малко хора го знаят.

     Спътникът кимна. Нямаше какво друго да правят. Запалиха по една свещ за мъртвите, по една за живите. Видяха новия параклис, построен преди една-две години. Манастирът еше поддържан. Надписите с разни цитати от Библията, бяха като нови, с ярки кафяви цветове. Чистичко. Тук-там подаваха розовите си главички иглики и теменужки.

    – Слънчево, ама си е още студено – рече шофьорът. – Айде да походим малко, че да се сгреем. Ще ти покажа местото.

     След десетина минути полянката се скри зад тях, а те навлязоха в рехавата борова гора, където беше още по-хладно.  По високите части на дърветата клоните пукаха, блъскайки се един в друг от вятъра.

     – Брей, настръхнах! – разтри раменете си спътнкът. – Страшничко е в тая гора. Защо ме доведе тук?

     – Страшничко, глупости! Виж колко е чист въздухът само. И е спокойно, диво. След малко ще видиш защо те доведох.

     Пред тях блесна на слънцето малка полянка, цялата в цветя. Беше бяло и зелено, като че ли снегът още не се беше стопил.

     – Ето тук ще поседнем. Тук идвахме винаги. Ще си спомниш.

     Опряха гръб о гръб и замълчаха. Мислеха за различни хора, но по еднакъв начин. И двамата седяха със затворени очи, вслушани в тихото жужене на времето, което стоеше край тях препарирано и ги гледаше с кръглите си, строги и ококорени мъртви очи. Стана време за обяд, от полянката се чу глъч, надойдоха и младежи, деца тичаха по тревата.

     Полският фиат едва се тътреше по нанадолнището към градчето. Двамата пасажери в него изглеждаха умислени.

     – Не трябваше да идваме – каза унило шофьорът. – Стана ми мъчно.

     – Добре направихме, че дойдохме. – Спътникът му умеше да възразява благо, ненатрапчиво. – Иначе щеше да ни бъде още по-мъчно. Аз като си спомням, ми става хубаво. И по-малко боли като че ли. Забравя ли за миг, боли, та се къса – вина ме налита, че аз съм виновен, задето те умряха, а не аз.

     – И при мене е така. Затова ти казах, че вече ме е страх от времето – все ми се струва, че ме наблюдава. Щурава работа. – Зелените равнинки бавно се сливаха с потъмняващото небе. Замириса на огън, от него или от мъглата дим се стилаше под планинския гръб като сапунена пяна. Спътникът пак разтри раменете си и се загърна с шубата. – Ама ти си станал много зиморничав? Преди не беше такъв. Нали ще останеш да преспиш у дома? Ще запаля печката. Има къде да спиш. Даже може да избираш между две стаи. Къщата е празна. Куха е като мене.

     – Не, ще си ходя. Има влак в седем вечерта.

     – И за къде си разбързал? Утре е неделя.

     – Именно. Неделя е най-тъжният ден. Човек трябва да е сам. Така е по-близо до тези, които е загубил. И по-далече от другите, дето нямат нужда от него. Сам ли си, значи си по-близо до себе си. Аз така мисля.

     Колата силно се раздруса и амортисьорите – стари и ръждясали, изскърцаха гневно.

     – Май си прав, братче. – Шофьорът стисна кормилото по-здраво и дланите му се изпотиха. – Да, май си прав. Значи – живот и здраве, чак догодина пак по това време ще се видим, а? Ще вземем да се забравим дотогава.

     – Ще се забравим – повтори като ехо спътникът. – Ще забравим ли? Дай боже.

     Старият полски фиат спря пред портичката на стара къща. Двигателят запърпори и угасна. Шофьорът бавно слезе, разкърши кръста си, огледа се, замижи срещу слабата крушка на вратата на къщата и погледна в купето на колата.

     – Забравих да ти кажа – каза, – че влакът вече не спира тук. Гарата я направиха на хотел. Ама и той фалира. Кой те излъга, че в седем има влак? А?

     Спътникът му не отговори. Той беше хванал влака. А неговият стар приятел и съсед, шофьорът, още стоеше на гарата и махаше за сбогом след железницата.