Душата на човека непрестанно се връща там, където той най-често е бил прегръщан. И колкото повече дни от броеницата на времето отмятаме, толкова по-настойчиво невидимите нозе на спомените ни водят натам, където сме направили първите си крачки. В моменти на усамотение взорът на душата ни се рее по ниви, скали, поляни, по гори – по места, познали и дочули стъпките ни. Родната земя също има памет. Тя помни шепота на нозете на своите синове и дъщери.

         Веселец е селото, в което съм родена и израснах. Намира се баш в сърцето на Делиормана – обградено от буйните гори на Ири Хисар, където, вероятно от векове, бълбукат бистрите води на весела рекичка. В родното ми селце, с накацалите на трите хълма къщи, живееха достолепни, сърдечни, жизнерадостни, трудолюбиви и гостоприемни хора.

Буля Алисе, снахата на нашите съседи стрина Фикрие и чичо Халид, беше една от тях – красива, мила и лъчезарна кадъна. Бях деветгодишна, ученичка във втори клас, когато тя стана част от тяхното семейство. Тогава рядкост бяха случаите на пристануша, когато моми приставаха на ергени без знанието, съгласието и благословията на родителите си.

        Една вечер баба си взе хурката и вретеното и с мълчалив знак ме подкани да си наметна жилетката. Беше месец март, овошките още не бяха нацъфтели, щеркелите и лястовиците не бяха се завърнали, а нощите бяха все още достатъчно дълги за ходене по седенки. Минахме през кедика* и баба почука лекичко на светещия прозорец на комшиите. Тогава на село хората отскачаха у съседите без покана, както през деня, така и след вечеря. Нямаше ги още домашните телефони. И телевизор все още никой не беше си закупил в селото, макар да вървеше приказка, че кино вече можело да се гледа и у дома.

       – Аааа, Анифе кади*, заповядайте, влизайте, тъкмо и аз се чудех дали да не прескоча до вас. Халид отиде до одаята на девера Муса, вечер се събират там мъжете на мухабет, и съм сама – покани ни стрина Фикрие в пишника, където на печка „Бисер“ свиреше протяжно поцинкован чайник с вряща вода.

Баба, когато предеше с хурката, винаги сядаше на пода. Претегли тя постланата върху жакардовия килим агнежка кожа и взе да върти вретеното. Аз носех със себе си една тетрадка с бели листи и цветни моливи. Обичах да рисувам къщи, дървета, цветя, принцеси …, но държах ушите си наострени – да не пропусна нещо от приказките на възрастните.

          – Той и чичо ти Мюстеджеб не изпуска вечер да не посети одаята – подхвана баба. – Как сте, що сте, Фикрие, днес не сме се виждали?

        – Берекетверсин*, добре сме, Анифе кади. Студено е, не е време още за работа по нивите. Пък и ни лозе да зарежеш, ни в градината да копнеш. Изкарахме зимата, дърва ще ни останат и за догодина. Добре е, че не се отвори време за работа по къра. Чакаме всеки ден вече да ни се отели кравата, трябва да я наобикаляме често,

            – Тя нали беше първескиня? По-миналата година, ако не беше ветеринарния доктор Тошо, щяхме да отървем и телето, и кравата, златни му ръце! Да е жив и здрав! Сполай на Бога, ако нещо не е наред, ей на, през две улици живее, ще го повикате.

         – Казват, много разбирал от занаята си момчето, Анифе кади. То и туй ще мине и замине, ама наш Билял от година и половина всеки ден го мисля. Къде е София? За туй време само три пъти го пуснаха в отпуск. Ох, веднъж да се върне от тая казарма! Рядко ни пише. Дойде си за Нова година в отпуск за четири дена само, дано за Първи май пак да го пуснат. Малко му остана войниклъка, шест месеца…. Да го задомим и него, че на старини внуци трудно се гледат, и ще ми олекне съвсем на душата.

         Леля Фикрие и чичо Халид имаха две деца. Дъщеря им Едие беше омъжена и имаше момченце на четири годинки, което ходеше на детска градина. Тя изкара курсове за готвачка и работеше в ресторанта на Селкоопа, а зет им Басри беше кондуктор по автобусите, но всяка вечер се прибираше у дома. Тях не ги мислеше стрина Фикрие. В добро семейство попадна дъщеря ѝ. Е, има и по-малък неженен девер, но лека-полека ще посъберат пари, ще си купят имот, ще се отделят. Най-важното е, че са щастливи. Младите се взеха по любов, получиха и тяхната благословия. И Билял го изучиха в Машинно - тракторното училище в близкото градче, сигурно щеше да има работа и за него в ТКЗС-ето. Само да се върне от казармата жив и здрав, та и той да си подреди живота.

             – Ох, лельо Анифе, ти нашия Билял го знаеш, малко лудетина се пада.

          – Е, ти пък, Фикрие! Млади са, кипи им кръвта! Я какъв хубавец е станал! Възмъжал в казармата, сигурно не една мома в селото въздиша по него! Как само се е източил! Че и мустаци си е оставил, ама и му отиват! Свястно ви е момчето, Фикрие, що толкова си се забързала да го вкараш в ярема? – остави вретеното в скута си баба и загледа въпросително съседката си.

          – Тя, тази новата учителка в детската градина, засуканата, май Мерджанова се казвала, нали я знаеш, дето е на квартира у бай Петрови? Напоследък често се отбивала в ресторанта при нашата Едие, уж да си вземе нещо за хапване вкъщи. Леля Кина разправяла, че сутрин не си е оправяла даже и леглото. А иначе фасона ѝ като гледаш, градска кокона – полите и къси, като се наведе, гащите ѝ се виждат. Ноктите ѝ като на граблива птица, боядисани, все червисана ходи. Дали не е хвърлила око на нашия Билял? Аллах да пази, не искам аз градска снаха!

           – Е, Фикрие, децата ние сме си ги родили и отгледали ама, няма как да командваме душите им. Като има да тегли глава, ще тегли.

       След тези думи на баба, стрина Фикрие отметна вълнения конец от врата си, остави на масата куките и недоизплетения чорап, отвори вратата на печката и взе да рине жарта. После надигна с нож туча и бутна вътре наполовина нацепен дънер. Излезе в предверието и след малко влезе с две чинии, пълни със захаросани сушени плодове.

         – Хубавице, ела седни тук на масата и си хапвай от сушенките – подкани ме тя. – Анифе кади, вземай си и ти. Станаха много хубави тази година. Захаросах ги, както ти ми каза – с маджун. В една делва ги държа, добре захлюпена.

Баба си взе една сушена слива, лапна я и каза:

        – Станали са, много хубави са попили маджуна. Да ти кажа, напразни са ти кахърите за Билял, не се тревожи, Аллах си знае работата. Като му е чиста душата на човек, Всевишният държи злото далече от него. Като беше си дошъл в отпуск за Девети септември, връщахме се от лозето с магарешката каруца с чичо ти Мюстеджеб, гледам, в страничната уличка до Школото си приказват с дъщерята на Хатибови – Алисе. Хубаво и скромно момиче е тя, много я харесвам аз. Бяла, бяла, пфу да не ѝ уроки! Да кажеш, че си седи в къщи, а тя е всеки ден на полето със звеното. Привечер, като отива на фурната за хляб, седим ние на пейката пред нас, а тя няма да отмине, без да се спре, да поздрави и да попита как сме. И все усмихната! От добър сой е. Знаеш, няма да чуеш за кавга или за някакъв резиллък у Хатибовите.Ти ... не чакай да си дойде в отпуск Билял, Накарай Едие да му пише и ако е съгласен, да отидем да я искаме и да ги сгодим.

            Така и стана. Сгодиха батко Билял за кака Алисе и тя ми стана буля. Аз също много я харесвах и обичах. Често ходехме да си играем у тях с нейната племенница Нурие, която ми беше съученичка. Едва ли имаше в селото човек, чиято душа да не е била погалена от миловидната ѝ усмивка и от благите ѝ думи!

        Дойде есента, батко Билял се върна от казармата и октомври направиха сватбата. Първата сватбена вечер, в петък, облякоха булката с носия – тъмночервени кадифени шалвари и елече с красиви орнаменти, избродирани върху плата с ламе на гергеф. Изплетоха на единадесет плитки дългата ѝ руса коса и завързаха на една от тях червена панделка против уроки, а на други три – златни пендарчета. Над забрадения чембер, чиито краищата се пресрещаха на възел над челото, натаманиха булчинския венец. Най-накрая натъкнаха над ухото ѝ цъфнало алено мушкато.

        Имаше в селото няколко жени, които ги канеха да пременят булките преди сватбата. Обикновено четвъртък вечерта беше сакъз геджеси* – тези жени правеха маски на лицето на булката, скубеха и оформяха веждите ѝ. Буля Алисе отказа и маската, и другото. На другия ден, в събота, когато трябваше да отидат до Ритуалната зала в читалището за сключване на граждански брак, облякоха булката в дълга булчинска рокля, закрепиха венчето с воала на главата ѝ, но и тогава тя не пожела да ѝ сложат руж и червило. Никога с нищо не беше си разкрасявала досега това селско момиче и тези неща за нея бяха срамни. Не беше видяла тя снахите в тяхната къща да се разкрасяват. Тримата й по-големи братя много я обичаха, а и тя много ги уважаваше и тачеше, но същевременно и се боеше от тях. Почтеността и целомъдрието бяха на почит в семейство Хатибови и за девойката градските фасони бяха дяволски изкушения. Нейните братя не ѝ разрешаваха да ходи на забавите, които младежите в селото организираха с магнетофон „Грундик“ и един голям усилвател в салона на читалището. На репетициите на състава за турски песни обаче ходеше и то благодарение на средният ѝ брат, който свиреше на тамбура. Беше солистка в състава тя, а като запееше, гласът и звънтеше и се носеше на вълни из салона или по площада.

        Мина сватбата, заживяха честити младите в мир и сговор със свекър и свекърва. Батко Билял работеше като механик в Техническата работилница на ТКЗС – то, а буля Алисе, след като първородния ѝ син Гюрджан стана на годинка и шест месеца и го отби от кърма, тръгна отново със звеното на работа по блоковете на стопанството. Стрина Фикрие отгледа с много любов внука си, макар то да беше палаво и буйничко дете. Скоро малчуганът щеше да навърши пет годинки, а снаха ѝ Алисе вече чакаше второ. Възрастната жена тайничко се надяваше да е момиченце и даже си беше намислила име – Бахар, но не беше споделила това с младите. – „Волята на Аллах трябва да се уважава и не трябва да се върви пред неговите намерения и деяния“ – си мислеше тя и се молеше всяка вечер преди да заспи снаха ѝ да роди живо и здраво бебе.

          Беше средата на месец март 1973 година. Бях вече ученичка в осми клас. Задухаха страшни виелици, заваля сняг, без да спре, цели два дена. Над метър и нещо дълбок. На някои места преспите бяха затрупали долните клони на дърветата. Страшна зима! Тогава нямаше дървени ваканции, нямаше и пандемии. Сутринта, на втория ден, не беше спряло да вали, но през нощта снегоринът беше минал и разчистил снега по шосето. През прозореца се виждаше, че натрупаният пред пътната ни врата сняг надвишаваше ръста на възрастен човек. Татко стана преди нас, ние още се гушехме под топлите юргани, изрина снега с голямата дървената лопата и направи пътечка, за да можем да излезем на пътя и да отидем с брат ми на училище. Беше много красиво – всичко побеляло, но имаше нещо тегнещо и заплашително в тази заслепяваща очите красота.

         Като се прибрахме от училище след пладне, не мина и час, стрина Фикрие дойде у нас. Беше заобиколила махалата и минала през асфалта – нямаше как да мине през кедика. Толкова много сняг! Как да се изрине! Този път поздрави някак вяло, леко преметна дебелата вълнена забрадка от главата си, но не съблече ватенката. Баба я покани да седне, майка и татко се спогледаха разтревожено. Пръв заговори баща ми:

                – Добре дошла, стрино Фикрие, някаква вест от булката? Не се ли обади Билял по телефона? Днес нищо не се движи по пътищата, но телефоните няма как да не работят.

            – Обадил се по телефона в пощата, преди малко пощальонката Ресмие дойде да ни каже. Алисе още не е родила. Била е на системи. Ох, не знам сине, Хаккъ се прибрал, отби се у нас и разправя, пет часа са порили преспите с верижния трактор през нощта, докато стигнат до болницата в града. А ей тук, на половин час път от селото е! Билял останал, имаме роднини в града, тази нощ щял да пренощува у тях. Дай Боже, всичко да мине добре. Аллах да е с нас! – изрече тя и чак сега се сети да съблече ватенката.

          На 17 март погребаха буля Алисе. Тежка мъка легна над селото, много по-тежка от навалелия сняг.Тъмен плащ обгърна душите на всички. Отиде си една невинна и чиста ангелска душа! Отиде си! И няма да се върне. Остана батко Билял вдовец на 26 години, а двете момчета – сирачета – Гюрджан на пет годинки и новороденото – само на два дена.На седмия ден трябваше да отидат да вземат бебето от болницата. Пътят до града вече беше отворен, автобусите и колите се движеха. Баща ми предложи да закара леля Фикрие, кака Едие и батко Билял до града с нашия „Москвич“. Имаха си съвсем нова „Лада“, преди няколко месеца бяха я взели, но след тази неочаквана беда, след този жесток удар на съдбата, батко Билял изобщо не беше на себе си. Мълчеше, погледът му се рееше някъде далече. Не ядеше, сигурно и не спеше, ходеше като замаян.

          Посрещнала ги акушерката Рангелова на вратата на Родилно отделението и сълзите ѝ рукнали. Доктор Керчев, с наведена глава и приглушен глас, едвам успял да промълви:

          – Съжалявам, много съжалявам, хора..... Направихме всичко възможно, но не успяхме да я спасим. Имаше вътрешен кръвоизлив. Докато обдишвахме бебето, набързо загуби много кръв. Бебето се роди с увита пъпна връв около врата. Не успяхме да спасим и двамата. Много, много съжалявам.... Моите съболезнования! Трябва да запишем в регистъра детето, преди да го изпишем. Избрахте ли име? – вдигнал глава и погледнал той въпросително опечалените близки на починалата. Никой от тях не бил и помислил за име на новореденото. И тримата мълчали – мъка ги давела. Тогава баща ми, съвсем спонтанно, казал:

            – Е, нека да е Кадир. Да носи името на покойния си прадядо! Да ни е жив и здрав Кадирчо и да има късмет в живота! – Акушерката влязла в отделението и изнесла оттам едно едро, красиво бебе, с черна, къдрава коса, повито в пелени.

             – Ето го Кадир! Хубавец е той!

          Сега Кадир е на 48 години, живее в красива къща в Истанбул, издържа семейството си с търговия и е щастлив баща на две грациозни дами.Търпелива, много търпелива и държелива жена се оказа стрина Фикрие. Отгледа Кадир с квасено мляко, въртеше и къщната работа, и градината не я изоставяше, но нали казват, че бедата не идвала сама... Не беше направил още две години Кадирчо, когато ги налетя нова беда. Поду се, посиня до коляното десният крак на чичо Халид. На трън ли се беше убол, или ръждив гвоздей беше настъпал, не помня, но лекарите казаха, че трябва да го ампутират. Така и стана. Мина повече от година и нещо, докато му разрешиха да ходи с протеза.

          На третата година след смъртта на покойната буля Алисе батко Билял си доведе жена от съседно село с нейното момиченце на три годинки – Гюлбахар. Израснаха заедно с Кадир като еднородни брат и сестра. Не ги делеше стрина Фикрие, с еднаква любов се отнасяше и към трите си внучета. Нямаше мое и твое в това семейство. Втората ѝ снаха Шевзаде също се оказа добра, скромна, търпелива и трудолюбива жена. Прие момчетата като свои деца, посвети им време и грижи, после ги изучиха. По време на Голямата екскурзия цялото семейство се изсели в Турция. Чичо Халид беше починал година преди това и стрина Фикрие реши да не остава сама в къщата и тя тръгна с тях. Все с нещо още може да бъде полезна на младите, макар че щеше да е далеч от семейството на дъщеря си Едие. 

       Минаха години, внуците си намериха половинки и свиха свои гнезда. Семействата им заживяха в различни градове, но по празници всички се събират на едно място и празнуват заедно. Стрина Фикрие живя 91 години и при последната ни среща в Измит, докато си говорехме за миналото, тя отново не отрони и дума, с която да изрази недоволство или да отправи упрек към съдбата, макар че тя  не ѝ спести болка и мъка и на дълбоки старини. Преди десетина години почина от рак дъщеря ѝ Едие. Още когато лекарите съобщиха коварната диагноза на зет им Басри,  той съобщи за угрозата на шурея си Билял и го помоли по най-щадящ начин да уведоми и майка си.Тогава стрина Фикрие се върна от Турция и беше до безнадеждно болната си дъщеря до последния ѝ дъх, вдъхваше ѝ кураж и надежда.  

           – Слава на Аллах, добре сме, всички сме добре! И децата са добре, и внуците, и правнуците. Надявам се преди да издъхна, да видя и праправнуци – редеше тя, подпряна на бастуна си. Преди да се разделим, прегърна ме и задълго ме задържа притисната до лявото си рамо. Целунах ѝ ръка, погледнах я и видях, че очите ѝ се навлажнили. Толкова години никога не бях я виждала да плаче. И тази сълза до ден днешен тече и шумоли в душата ми – като реката, пресичаща Ири Хисир.

        Сега вече тя тече бавно и протяжно. Понесла не само радостта, но завлачила и мъката в човешките сърца на хората от моето родно село.

* кедик (тур.) малка врата в плет или ограда, през която се минава в съседен двор

*кади, (тур.) – стрина, вуйна

* мухабет (тур.) – на раздумка, на приказки* сакъз геджеси ( тур.) - нощта преди сватбата, когато ѝ правят козметични процедури на булката по стар турски обичай

* пишник ( тур.) – присторйка към основната част на къща

* берекетверсин ( тур.) – Слава на Бога!

*Школото – сграда в центъра на селото, която преди това е била начално училище

*кадер (Кадир) – съдба, участ

Самадхи