Съдби

                         Десети епизод

-Ела, момчето ми, ела дядо да те прегърне. Лина, виж какъв левент е станал внукът ни, момче за женене. Машалла, машалла! - не можеше да скрие възторга си Дикран, прегръщайки  току що пристигналия от София внук.

-Ела Хари, ела и баба да те прегърне. Божичко, доживях пак да прегърна чедото си.- през сълзи на радост занарежда Николина.

-Мамо, ти си още млада, има време да прегръщаш и правнуци, а може би и прапра внуци, кой знае.- и очите ма Елисавета заблестяха от щастие, гледайки сина си.

-Седни, седни момчето ми. Седни и разказвай, какво ново там по Софията, че ние тук си живеем тихо,  кротко, сякаш часовниците са спрели.

-Какво говориш дядо, нима може часовник да спре докато ти си тук? Не дядо,  това е невъзможно, ти си най-голямия професор на часовникарите, не, не професор, а академик. – и Хари още повече вдигна градуса на настроението в тази  топла, пролетна  вечер.

-Ветке, моля те донеси ракийката от камерата, да пийнем за добре дошъл на Арто. Извадил съм от петгодишната, оная специалната от беловици, дето я пазя за свадбата на внука.

-Ти я пази татко, щото може скоро да потреба,- вметна хитричко Елисавета, намигайки съзаклятнически на сина си.

-Има, има  за няколко свадби, ти не се притеснявай дъще. Няма да се посрамим пред сватовете, само  да побързат, че нищо не се знае, днес  съм тук, а утре  може да съм там, при твоите напикаващи се старци,- и Дикран  се  затресе от смях, не откъсвайки очи от внука.

Аромата на  кюфтетата повдигна с още няколко градуса настроението около масата. Съчетанието от чесън, кимион и черен пипер беше тайната на баба Николина и никой не можеше да устои на тези възбуждащи апетита миризми.

Вечерята беше към края си.  Песента на щурците акомпанираше на сладкия мухабет  в градината на Николина и Дикран.  Първоначалната изненада от неочакваното пристигане на внука, беше преминала и превърнала в тихо семейно щастие.

  -Арто, кажи сега какви новини ни носиш от столицата.  Бай Тошо още ли е там? Кога ще вземеш дипломата? И  с какво ще ни изненадаш, майка ти намеква за ракията дето пазя за свадбата ти, да няма нещо  ново дето с баба ти Лина не знаем? Казвай бързо, че нямаме търпение.

Хари погледна въпросително майка си,  и добил смелост от одобрителното  й кимване,  набра смелост.

-Дядо, ти бай Тошо не го мисли, той си е добре, царува и хич няма намерение да си отива. Дипломата ще взема след 2-3 месеца.

-Браво момчето ми, браво ще си имаме инженер в къщи, кой като нас. Виждаш ли булка, като ти казвах, че момчето ни е умно и способно. Сега ще започне да слага едно “инж” пред името си.- се обърна дядото към Лина.

-Има и друго, срещнах едно момиче, красиво, умно, много се обичаме.  Всеки ден сме заедно и ни се иска цял живот да не се разделяме. Имаме намерение наесен да се ожениме.- и Хари млъкна, в очакване на реакцията, която не закъсня.

-Абе Арто е мой внук, при нас няма  пет шест, като ще е гарга рошава да е. Браво, браво Арто, кога ще отидеме да искаме момичето, традициите трябва да се спазват. Баба ти ще извади няколко наполеона изпод стария дюшек, да поръчаме златни накити за годеницата. – и обръщайки се към внука добави. Какво е момичето, от къде е,  от какво семейство е, как се казва?,- заваляха въпросите един след друг.

-Студентка е, дядо, следва медицина, лекарка ще става като мама.  Няма родители, загинали са при катастрофа когато е била съвсем малка, не ги помни въоще.

-Горкото дете, ах тия пияници и идиоти по пътищата, що семейства почерниха, Господ да ги убие,- занарежда Николина.

-Дядо й е бивш дипломат, той я е отгледал, сам защото след гибелта на единствената им дъщеря, жена му се разболяла тежко и скоро и тя си отишла.

-Нещастието никога не идва само,- философски добави Дикран и обърна поглед към младото момче за повече подробности.

-Семейството й живее във Варна, т.е дядо й и неговата майка.

-Лина осигурихме и почивка на море,- пошегува се  дядото, явно доволен, че ще се сватосва със  семейство на дипломат. И отново обръщайки се към внука попита:

-Как се казва момичето?

-Сениха се казва, дядо, Сениха Джевдетоглу.

Сега вече се чуваше само песента на щурците и шумоленето на токущо раззеленилите се листа на дърветата в градината. Всички мълчаха, едни неразбиращи, а другите от смущение и страх.

Първи наруши тягостната тишина Дикран,

-Какво общо имат тези турци с твоята годеница? Нещо не разбирам, обърках се. – с равен монотонен глас попита дядото, гледайки  дъщеря си.

Чувствайки сериозността на проблема и знаейки каква ще бъде реакцията на баща й при тази новина, Елисавета реши, че е време да се намеси и помогне на сина си.

-Татко, момичето е туркиня и се казва Сениха. Хари много я обича, както и тя него. Решили са да се оженят, какво лошо има в това?

-Чакай, чакай, искаш да кажеш, че моят внук ще се ожени за туркиня, че моите сватове ще бъдат турци и с тях ще си пия ракията?- блед като платно Дикран беше станал  от мястото си. Това няма да стане, докато съм жив това няма да стане. По-добре първо ме убийте и ме погребете, пък тогава вдигайте свадба.- бавно сякаш му беше трудно сам да осъзнае думите си, с глух глас  издекламира дядото.

Бледостта на Дикран премина в пурпурно червено, след това в мораво, хвана се за гърдите и  дишането му стана тежко. Нещо го душеше, не можеше да преглъща. 

- Татко сега са други времена, младите не обръщат внимание  на тези неща.  Бели, черни, жълти няма значение, важно е да се обичат, да се уважават. Момичето е красиво, умно,  добро и най-важното много обича внука ти. 

-  Какво говориш дъще, не разбирам.  Моите правнуци да бъдат турчета? Турци в моя дом? Нико.....! –  не можа да довърши думите си  Дикран и  се струполи на пейката.

Единадесети епизод

В разстояние на три седмици стария часовникар прекара два микроинфаркта. Наложи се да лежи десетина дни в болницата, където дъщеря му се грижеше денонощно за него. Преживяха един много тежък момент след втория, когато състоянието на стария човек беше повече от критично, но Слава Богу, Дикран прескочи трапа. Топлото лято и чистият планински въздух помогнаха за възстановяването му. По същото време Хари взе изпитите си, защити дипломната си работа, дипломира се и замина на почивка във Варна, за да бъде по-близо до любимата Сени. В дома на Дикран  Сарян повече никой не заговори за свадба. 

С напредването на лятото, здравето на стария часовникар укрепваше и той отново надена своя “монокъл” и започна да  “лекува” тиктакащите си пациенти. 

Утрото беше топло. Денят се очертаваше горещ и задухата пълзеше по склоновете на планината. Откъм нея не идваше никакъв свеж полъх. Листата на дърветата бяха замръзнали неподвижни като вкаменели. Нито  животни, нито хора  се виждаха по полето. Даже край реката беше пусто. Пеперудите лениво прелитаха от цвят на цвят, дълго се наслаждаваха на нектара и бавно политаха  към съседния храст. Въздухът беше нажежен до червено, като желязо токущо излязло от ковашкото огнище, а земята  се беше  набраздила като челото на стогодишна старица.

Улиците на малкото градче бяха безлюдни като необитаем остров, даже котките  се бяха скрили оставяйки мишките да пируват необезпокоени от вечния им враг.

Скрита под сянката на голямия орех, асмата в двора на  Казака, беше натежала от  огромни гроздове  кехлибарен плод.  Седнал на скамейката Дикран пиеше отварата, която Лина му приготовляваше всяка сутрин. Вместо обичайното кафе той беше придобил навика да пие чай от риган, мащерка, бял равнец и жълт кантарион, които жена му събираше по околните поляни по Еньовден. Отначало Дикран отказваше да  замени любимото кафе с тази отвара, но дъщеря му го убеди, че това е полезно за здравето му и той кандиса. 

Николина шеташе из  бащината си къща, а Дикран седнал под асмата беше задремал четейки днешния вестник.  Никакъв шум не нарушаваше тишината  в този райски кът под гъстия шумак на стария орех и плодните дръвчета  в градината. Вестникът беше паднал под грубо скованата маса, а главата на стария часовникар беше клюмнала на гърдите му.  Ръцете с дългите пръсти лежаха в скута му, докато керамичната чаша с отварата стоеше самотна на масата.

Желязната врата изскърца тихо и по тесната алея водеща към градината и къщата се чуха тихи стъпки. Новодошлата беше младо момиче с огнено червена коса, която блестеше като старо злато.  Момичето се наведе за да влезе под асмата и тихичко седна на пейката срещу задремалия старец. Дълго  наблюдава  ръцете почиващи върху коленето му, снежно бялата гъста коса и спокойните черти на това загорело от слънцето лице. Момичето седеше като на тръни, защото той можеше да се събуди всеки момент и тя щеше да се почувства като натрапница в този дом, където никой не беше я поканил.

Прелетя птичка, листата на асмата  зашумяха и Дикран бавно отвори очи. Насреща му седеше младо момиче  и го наблюдаваше с  неприкрит интерес и любопитство. Косите бяха дълги, рижави и вързани на темето с  панделка. Падаха на гърба й като водпад от вулканична лава.  Беше облечена с широка бяла тениска, свободно падаща върху тесни джинси прилепнали плътно до дългите й бедра. Правеше впечатление на красиво момиче, макар и с малко странна красота.  Кожата на лицето й беше осеяно с едва забележими  точици, които някои наричат лунички. Усмивката й разкриваше бели зъби чийто емайл  блестеше като  фин порцелан. Беше положила ръцете си на дървената маса, сякаш искаше да  изложи на показ изящните тесни  ръце  с забележително дълги пръсти, за които би й завидяла всяка пианистка.

-Коя си ти? – попита все още дремещ старият часовникар. Ако търсиш докторката, няма я. Още не се е прибрала. 

-Добър ден чичо Дикран, не търся дъщеря ти. При тебе съм дошла,- тихичко, но с усмивка каза спокойно момичето, но гласът й едва едва потреперваше. Явно много се вълнуваше от тази среща.

-Ами добре дошла, щом  при мене идваш. Къде е часовникът, който искаш да поправя? Ръчен ли е или будилник? – продължи да разпитва Дикран, и гласът му вече звучеше по-бодро.

-Не, не съм дошла за часовник. Исках да се запозная с теб.

-С мен? Дошла си да се запознаеш с един  непознат стар човек?-  гласът на Дикран прозвуча  бодро като на младеж.

-Да чичо Дикран с тебе, - вече по-смело каза момичето, и очите й не се отделяха за секунда от очуденият израз на лицето му.

-Името ми знаеш, чичо ме наричаш вместо дядо, има нещо в тая история. А ти как се казваш?

-Името ти знам от Арто, твоят внук,  с когото сме добри приятели. А те наричам чичо, защото ми изглеждаш млад за да те наричам дядо.

-Ааааа, значи умеем и комплименти да правим! Няма лошо, кой не иска да го мислят за по-млад. Нали така?  Ама ти не ми каза името си, ти знаеш моето, а аз не знам твоето, бива ли така, като ще се запознаваме първо си казваме имената.  Макар тонът на Дикран да беше придобил леко шеговит  отенък, гласът му оставаше сериозен, а очите му се вглеждаха в красивото лице на момичето, сякаш щеше да я рисува.

-Извинявай, че дойдох без покана и без предупреждение, но обстоятелствата бяха такива.

-Предполагам знаеш, че Арто не е тук, той е във Варна, отиде на море, че скоро започва работа.

-Знам чичо Дикран, до снощи бяхме заедно, но аз го оставих там и дойдох да се запозная с теб.- гласът на момичето звучеше все по-уверено и по-смело, макар и да  беше силно развълнувана.

-Чакай, чакай, и ти ли беше във Варна на море? И той ли си дойде, къде е Арто?

-Не, той още е във Варна, аз дойдох сама, той даже не знае, че съм дошла тук.

-А значи тайно, сигурно някаква секретна мисия те води насам,- започваше да се досеща за целта на посещението на младото момиче. И все пак, кажи как се казваш, или и то е секретно.- тонът на Дикран беше станал леко подигравателен. 

-Не, не е секретно, казвам се Сениха. –спокойно каза момичето. Чувал си за мен, нали? – с малка доза детска  хитрост добави Сени.  Сега ще ме изгониш ли?

-Че защо да те гоня, дошла си на гости, ние не си гоним гостите. Ще пийнем  чай или кафе, леля ти Николина ще  те почерпи с прочутото си сладко от диви ягоди, ще си поприказваме и по живо по здраво ще си отидеш.

-А ако не искам да си отида? Ще ме изхвърлиш ли?

Дикран я гледаш, такава  една наперена като младо петле, видя блясъка в голямите й очи, но това не бяха мълнии и светкавици, а очи на лудо влюбена жена. Дикран веднага разбра, че битката ще бъде ожесточена, не трябваше да подценява младото момиче готово да защити любовта си с всички средства.

-Не няма да те изхвърля, никога не съм изхвърлял  някого, нито просяци, нито крадливи цигани. Ще поговорим спокойно като цивилизовани хора и ти сама ще разбереш, че в този дом няма място за теб.  Не,  не казвам, че си лоша или, че не те харсвам. Нещата са много  по-сложни и причината не е в теб.

-Лина, имаме гостенка, донеси по едно кафе и от твоето сладко,- се провикна  той към  къщата.

-Причината е, че съм туркиня нали , кажи го направо.- с тон на обидена, - каза Сени.

-Виж момиче,  може би си чувала за съдбата на моя народ, за събития отпреди много години, които са ме лишили от майчина ласка и бащина подкрепа. Злодеяния които са ме захвърлили в сиропиталището сред чужди хора, и още не ми беше поникнала брада, когато с една риза, едни съдрани гащи и кърпени калеври тръгнах по широкия свят да търся дом и поминък.  Тук, в този малък град имах късмет да попадна на добри хора. Приеха ме като свой син, дадоха ми занаят и дом, направиха ме човек.

-Линче, защо се бавиш, хайде идвай.

След минута откъм къщата се появи Николина с поднос в ръка. Виждайки непознатото момиче, внезапно спря на пътеката,  която водеше към асмалъка и  заразглежда гостенката с  поглед изпълнен с любопитство, притеснение и страх.

-Добре дошла дъще, заповядай седни, пийни едно кафе, направила съм го без захар, сложи си колкото искаш. Сега, вие младите повечето го пиете без захар, пазите разни диети, ама това хич не е добре. За да е здрав, човек трябва от всичко да си хапва, и захар, и масло , всичко.- занарежда по стар свой обичай хазайката на дома.

-Това е приятелката на твоя внук, дошла е чак от Варна,-троснато и с упрек измърмори Дикран.

-Ти ли си Сени, Боже доживях да те видя момичето ми, Хари ми проглуши ушите да ми разказва за теб. Пийни кафето докато не е изстинало, сладкото може да почака. Жадна ли си? Ей сегичка ще ти направя един сироп от малини и вишни, любимия сироп на Хари, - и Николина припна към къщата с болните си крака. Май днес не я боляха, та походката й се беше променила.

Дикран и Сениха седяха един срещу друг и мълчаха. Момичето  сложи малка лъжичка захар в кафето, взе лъжичката, бавно го разбърка и поднесе  малката порцеланова чашка към устните си. Едвам беше вкусила първата глътка, когато градинската врата се отвори с трясък и по алеята покрита с плочи, се чуха забързани стъпки.  След  миг пред асмата се появи елегантно облечен възрастен мъж. Снежно белите му, леко начупени коси хармонираха с загорялия тен на лицето му и с млечносивия цвят на безупречния летен костюм. Беше висок, добре сложен за възрастта си. Лицето му беше като изваяно и въпреки яроста, която се четеше във всяко негово движение, лицето му оставаше спокойно без следа от гняв. Очевидно мъжът умееше да владее нервите си до съвършенство и да не излага чувствата си на показ, а сивите му очи излъчваха сибирски студ.

-Тръгвай веднага,- с тих,  но твърд глас се обърна непознатият към момичето. Шофьорът ни чака, имаме много път до Варна,-  гласът му прозвуча като звън на стоманени струни опънати от невидима ръка.

-Чакайте господине, кой сте вие та се разпореждате  в чужда къща. Момичето е наша гостенка и никой няма право  да я притеснява,- със същия остър тон Дикран се обърна към непознатия. Той беше пропуснал възклицанието на момичето при вида на нахлулия в градината възрастен мъж.  “Дядо ти тук? Беше възкликнала Сениха при вида на новодошлия.

-Сениха тръгвай веднага, тук в тази къща ти нямаш работа,-  със спокоен но твърд тон каза дядото на момичето, и тихо добави. Нямаш място при тези.... гяури. 

Но Дикран беше чул, скочи от мястото си и тръгна към непознатия. Момичето застана между двмата и в очите й се четеше молба и страх. А двамата старци, настръхнали един срещу друг, бяха готови да се нахвърлят един върху друг като млади бойни петли.

Току що влезлата Eлисавета  замръзна на мястото си и онемя виждайки  баща си, блед като платно, настръхнал срещу непознат възрастен мъж.  Беше готова да се намеси, когато видя бащиното си лице да става пурпурно червено. Дикран вдигна ръце към гърлото си и се струполи безжизнен  на земята. Само от гърлото на младото момиче се откъсна вик на отчаяние, което разтърси тишината  която беше легнала над градината. Даже листата на асмата бяха спряли да се движат от полъха на летния ветрец.