-         Чувстваш ли се предадена ? – попита Ана, оставяйки химикала настрана и насочвайки цялото си внимание изцяло и само към мен.

-         Предадена? Ха, не. За да те предадат, означава да имаш очаквания, да обичаш, да се доверяваш. А мисля, че и двете се убедихме, че съм неспособна на подобни неща.

-         За съжаление, днешната ни сесия приключи. Ако искаш, може да останеш още половин час. Следващата ми сесия е след час.

-         Не, благодаря. Мисля, че беше достатъчно за днес, а и имам няколко задачи за днес, които имам да свърша.

Излъгах. Нямах планове, но изведнъж стаята се беше смалила твърде много. Чувствах задух и едвам успявах да задържа сълзите си. Имах нужда да изляза навън, да тичам часове наред, докато не падна изтощена и не се почувствам накрая освободена. Освободена от онези мисли, които те сковават, изсмукват всяка капка  сила, останала в теб. Мислите, които обземат цялото ти ежедневие и поставят на съмнение всяка една дума и жест, която правиш. Първите месеци тичах часове наред сутрин. Продължавах с изтощителна силова тренировка и се заравях в работа до вечерта. Едва дочаквах края на деня, за да посетя бокс клуба на Мейн стрийт, където прекарвах още няколко часа. И така ден след ден , седмица след седмица. Исках да избягам от реалността, да забравя за всичко случващо се или  по-скоро не в живота ми. Но не стана, физическата изтощеност помагаше само докато не спирах. Вечер, когато лягах в леглото, се въртях часове наред, преследвана от мислите от деня, които така успешно бях избягвала през деня. Сега ме настигаха и лишена от сили дори да се обърна настрана, ме застигаха с опустошителна сила, равна на буря от най-висока степен. Блъскаха ме на всички страни, потъвах и изплувах за секунди, колкото да си поема дъх. Накрая оставаше само пяната, следа за неравностойната борба между стихия и човешката душа. Борба, обречена от самото начало на провал. Лежах часове наред и си задавах въпроси без отговори. За момент се пренасях мислено в далечни спомени, останали ми от ранните детски години, когато всичко изглеждаше някак безгрижно и лесно постижимо. Изведнъж картината се сменяше и се връщах към съдбоносната дата, 21 август, когато започна всичко – моето саморазрушение. Тогава, когато...

-         Всичко наред ли е, Стейси? Отново ли имаше момент?
- А, да, извинявай, но в последно време са по-рядко. Сякаш съм по-спокойна. Отново лъжа, но не исках да ми предписва от лекарствата, които ме караха само да се чувствам залежала и безсилна. Сякаш сама не можех да се справя с проблемите си и се нуждаех от лекарства, които да контролират мен и живота ми. Но ме и спасяваха от „моментите ми”. Така наричахме онези дни, когато се задълбочавах в себе си и часове наред просто потъвах в мои размисли за събитията. Стоях безмълвно с лишен от чувства поглед и размишлявах за живота. Бях жалка картинка в подобни моменти, самосъжалявах се и си казвах „Стегни се. Стани и направи нещо." Но не можех и се намразвах още повече, така безсилна и лишена от всякакво желание за каквото и да е. В началото бяха само за няколко минути и не ми пречеха, отминаваха, но с времето превземаха ежедневието ми и малко по малко се сляха в едно. Започнаха да пречат на ежедневните ми задължения. Чувствах как животът бавно гасне от мен и тогава дойдох при Ан. Сюзън ми я препоръча, каза, че била най-добрата в града. Първоначално се съпротивлявах и отказвах да приема чужда помощ. Все пак това означаваше да призная, че сама не мога да се справя. Но това беше единственият начин, ако исках да продължа да живея. Бях започнала да се намразвам за това, в което се бях превърнала. Жалко извинение на човешко същество, лишено от всякакви мечти и желания. А не бях винаги така. Помня още, когато:
- Стейси, ще ти предпиша от Анокса. Знам, че не го харесваш, затова ще ти намаля дозата на 2 таблетки дневно. Достатъчно ще са ти, ако ги вземаш сутрин и вечер, а след време може да ги намалим и по една. Но трябва да видим подобрение, нали. Каза, че си се записала на курса по рисуване. Как върви там? Запозна ли се с нови хора?

-         Съжалявам, Ан , наистина закъснявам вече за една уговорка. Ще си купя анокса и ще ти кажа при следващата среща дали има подобрение. Аз, аз трябва да тръгвам. До следващия път. Благодаря ти.

-         За нищо, Стейси. Знаеш, че са ми приятни сеансите с теб. Но обещай, че ще ми се обадиш преди следващия час. Заради отпуската ми ще пропуснем 2 седмици, но се надявам че с курса ще си заета пре това време и ще има какво да ми разказваш, като се върна. Добре тогава. Имаш ми мобилния телефон, ще се видим на 30.

Още преди да е довършила, вече бях затворила вратата след себе си. И Сълзите започнаха да се стичат сами по лицето ми. Бързах да излезна, за да не избухна вътре. Не исках да ме вижда в това състояние, не и точно преди да замине. Имах 2 седмици да ù докажа, че мога и сама да се справя. Или по-скоро на себе си да докажа. Тези две седмици щяха да са толкова определящи за следващото развитие на живота ми, колкото и двете не можехме да си представим.