Владо Биков, по прякор Професора, собственик на престижна строителна фирма, малко над четиридесетте, младолик и добре сложен, паркира с елегантна маневра Аудито между два лъскави джипа пред хоспис „Оазис“. Изгаси двигателя на колата и издърпа ключа с тежка сребърна висулка, изобразяваща небостъргача Бурж Халифа. Намръщи се от спомена за внезапно прекъснатата почивка в Дубай. Не му се излизаше от удобното возило, защото трябваше да си събере мислите. Предстоеше му тежък разговор с директора на хосписа.
За малко жена му Тина да го хване в крачка, но и този път изкара късмет. Беше ù казал, че има важна среща с бизнес партньори по Черноморието, за собствено успокоение и както го изисква семейния протокол. Едва ли Тина го е чула. Откакто се записа на курс по астрология и нумерология и особено като установи, че имала дарба да прави хороскопи, тя потъна в друга орбита. По цели часове говореше с приятелки по телефона, разпитваше ги за рожденните им дати и асценденти, и им пълнеше главите с врели-некипели. А била още в самото начало – някакво „Първо ниво“. Не му се мислеше какви ще са следващите нива, като се задълбочи в тази звездна материя.
Как само до вчера всичко вървеше по план. Предишната събота и неделя отскочиха с новата секретарка Мила до Канарските острови, а този уикенд бяха резервирали стая в хотел Армани в Дубай. Ах, тази Мила! Само от мисълта за нея целият ставаше на пръчка. В момента, в който сервитьорът с любезна усмивка им наливаше в кристалните чаши Моет Шандон Тина му звънна по телефона с разтреперан глас, че майка му е получила инсулт и лекарите се борят за живота ù. За лошите новини никога няма подходящ момент. Прибраха се с първия обратен полет. Мила естествено се нацупи и през цялото време мълчеше в самолета. Нищо, ще ù мине! Знаеше как да се справя с капризния нрав на жените! Само да помогне на майка си да оздравее, а после ще заведе Мила, за компенсация, до Тайланд или до Аржентина с онази азиатска туристическа фирма, която му даваше до 15% отстъпка като за лоялен клиент.
За малко да се сблъска с шефа на хосписа, д-р Пешо, с който се знаеха от деца. Докторът както винаги беше с приповдигнато, доста повече от нормалното, настроение. Такъв си беше и от малък – добронамерен до глупост, шумен, със силно присъствие навсякъде.
- Ооо, здрасти, Професоре! Отдавна не сме се виждали. Твоят съдружник е...все така... на същото положение. Правим всичко каквото трябва.
- Пешо, трябва спешно да поговорим! Виждам, че бързаш, но при мен изникна проблем.
- Добре де, щом се налага, връщам се! Рени, - обърна се докторът към млада жена със силен грим на лицето, която тържествено разнасяше табла с лекарства – направи по едно силно кафе на мен и на Професора! Е, казвай, приятелю, какво те води при мен? – докторът го покани в разхвърляния си кабинет, седна върху въртящия директорски стол, дори направи едно силно завъртване с разперени във въздуха ръце, сякаш искаше да му изпробва силата.
Професора се отпусна на единственото свободно кресло и започна машинално да върти злополучния ключодържател с емблематичната кула около показалеца си. Без да обръща внимание на хипертимните изпълнения на доктора продължи с равен глас:
- Виж, Пешо, работата е сериозна. Майка ми получи инсулт и няма кой да се грижи за нея. Смятам да я оставя при теб. Знам, че твоят хоспис е един от най-добрите, с отлични отзиви. Разчитам само и единствено на теб.
Очите на Пешо светнаха от новото предизвикателство. Обичаше си работата, приемаше най-тежките случаи и сам си вярваше в чудеса.
- Нямаш грижи, бе Професоре! Гарантирам ти, че майка ти след един месец ще изкачи Черни връх. Даже смятам да ти направя отстъпка..
- Остави! Аз друго имам предвид. Знаеш, че парите не са били проблем между нас. Винаги сме се оправяли. Ето, вече половин година плащам за моя съдружник. Не съм предполагал, че и с майка ми ще се случи същото. Два хосписа наистина ми идват в повече, а синът ми ще започне магистратура в Лондон наесен.
Настъпи неловко мълчание. През това време сестра Рени плахо влезе и сервира на двамата приятели по една голяма чаша с горещо кафе, всяка изрисувана с дядо Коледа и снежинки.
- Е, какво предлагаш? – докторът нервно погледна часовника си и започна леко да се засилва на стола наляво и надясно. Закъсняваше за изгодна сделка с представител на антидекубитални дюшеци и проходилки така необходими за заведението.
- Ами, не мога да плащам и за двамата. Изписваш Готиния и на негово място слагаш майка ми.
- А какво ще правим с Готиния? Кой ще поеме грижите за него? – недоумяваше докторът.
- Никой ли не идва при него? – Професора неспокойно се размърда.
- Никой!
- Нито жена му, нито оная... любовницата му?
- Не съм виждал очите и на двете! – Пешо отново се завъртя на стола, явно беше нов и още не можеше да му се нарадва, посегна към чашата с кафето, но нещо не я улучи и цялото кафе се разля по бюрото му. Имаше важни, разпилени документи – договори с различни доставчици - от памперси до мопове и стирки, медицински епикризи, касови бележки за кетъринг, известия от мтел, изследвания от клинични лаборатории, които бързо попиха кафявата течност. Телефонът не спря да звъни, дори се наложи докторът да го изключи на десетото позвъняване. Професорът продължи повече на себе си:
- Е, жена му я разбирам, тя никога няма да му прости, че той я изостави с две деца и заживя с любовницата си, че отгоре на всичко ù купи и апартамент в центъра за нея и дъщеря ù...
- Какво да правиш, братле, живот! – Пешо беше над тези неща, какво ли не видяха очите му през всичките тези години в хосписа, нищо вече не можеше да го учуди. Изведнъж скочи като ужилен и Професора побърза да го последва.
- Мога ли да го видя?
- Може, преместихме го в стаята с кислород! Рени ще ти я покаже... нещо Готиния не го бива през последните дни...Е, аз ще тръгвам и ще поддържаме връзка – Пешо махна с ръка и излетя навън сякаш го гонеха рояк стършели и се хвърли в служебната кола, на която се мъдреше надписа – „Оазис“.
Професора последва с оловни стъпки сестрата. Предстоеше му тягостна среща или по-скоро раздяла, която умишлено отлагаше през последните месеци, с най-големия му приятел от детството, студентските години, а по-късно и негов верен съдружник – Драго Готиния.
Живееха в краен столичен квартал – той, Пешо, който по-рано се измести с родителите си в друг, по-централен комплекс, и Драго. Тогава всяка вечер ритаха топка на поляната с другите хъшлаци. Къщите им бяха една през друга. Родителите им се трудиха в Кремиковци на смени. Помнеше ясно и откъде дойдоха прякорите. Драго сам ги беше измислил. Сякаш беше вчера – едно русо момче с дръзки сини очи и вирнат нос пристъпва към тях на игрището и им казва с онази присмехулна усмивка: „Хайде да си измислим прякори, аз ще бъда Готиния, защото съм най-готин от всички, а на теб ще викаме Професора!“ Тогава Владо Биков беше червенобузо момче с очила, отличаваше се от другите деца с бавния си и натъртен говор. Вадеше ги все едни мъдри, умни и дълбоки, несвойствени за възрастта му. Може би, защото беше единствено дете на възрастни родители. И така си останаха – Готиния и Професора. Заедно завършиха строителния техникум, после и висше. Готиния се ожени набързо за Кина от неговата група, която не блестеше с хубост, но беше дъщеря на доцент в същия институт. Биков, да не остане по-назад, и той се венча за колежка - Тина, тихо и скромно девойче, дъщеря на кредитен милионер, но това го научи в последствие. Първоначалният капитал получи от тъста си като сватбен подарък. Взеха дипломите и Професора покани Готиния за съдружник в строителния бизнес. Всичко в името на старото и добро приятелство.
Началото беше трудно, имаше сушави, пордължителни периоди, после парите не просто заваляха, а с гръм и трясък се изсипаха над главите им. Строяха луксозни кооперации в центъра и не падаха по-долу от 1250 евро на кв.м. Парите от продажбите ги вкарваха на срочен влог във валута. Живееха от лихвите и харчеха за тайни екскурзии. Жените им не работеха - гледаха си децата и къщите. Професора си запази семейството, но Готиния не успя. Кина все по-трудно понасяше веселяшкия му нрав, слабите му ангели и накрая подаде молба за развод, особено когато разбра, че е купил 140 квадратен апартамент в елитен столичен квартал на името на някаква засукана врачанка, с големи амбиции и дъщеря в проблемна възраст. Ей така, без брак! Напук! Заради едното голо его! Като че ли никога не беше обичан и нямаше деца. Кина само дето не откачи - от 50 килограма скочи на 120. Готиния не го прие тежко - най-после свобода, вече нямаше да му се налага да лъже, че е на бизнес срещи. Разбира се, че обичаше Кина и децата по своя си начин, не разбираше, защо жена му правеше непрекъснато от мухата слон. Просто имаше своето си мъжко увлечение, нима другите мъже не изневеряваха... Просто не можа да устои на знойната врачанка... до онзи ден, когато инсулта засегна не само говора, но и гълтането му. Беше целият парализиран, докторите бяха вдигнали ръце от него, казаха, че инсултът е много тежък и ще трябват дълги и продължителни грижи. Добре че Професора се застъпи за него, намери този хоспис, в който го хранеха със сонда през носа.
Гостът тихо отвори вратата и влезе в стаята. Лъхна го миризмата на камфор. На единственото легло лежеше в безпомощно състояние приятелят му от детството. Не очакваше да го види толкова променен - отслабнал, изравнен с чаршафите и някак с изострени черти на лицето. Кислородната маска се беше изсулила около врата му. Под лактите и петите му бяха поставени пръстени от бинтове. Явно вече развиваше декубитални рани.
- Готин, чуваш ли ме? Аз съм тук! – Професора се наведе над него. Клепачите на болния трепнаха и през тях го погледнаха онези сини очи, но без дръзкия и присмехулен блясък. Очите на Готиния се напълниха със сълзи. Професора се наведе и го потупа леко по рамото. Нямаше какво да му каже, а Готиния и да имаше, не можеше да говори. За да не се разплаче, Професора побърза да напусне стаята.
След една седмица в хоспис „Оазис“ пристигнаха двама далечни братовчеди да приберат Готиния на някакво село. Там щели да се грижат за него срещу прилично заплащане, уредено от Професора.
Същият ден, с частна линейка, на носилка, двама мъжаги докараха майка му, която имаше ококорен вид, въпреки изкривеното си лице и парализирана лява ръка. Сложиха я в стаята на Готиния.
Два часа по-късно в офиса със стъкления покрив Професора плати на секретарката Мила за цял месец предварително и я уведоми със служебен тон, че е освободена от работа. Миловидното девойче изсъска в лицето му и го нарече: „Дърт пе....ст“, като не забрави да си прибере парите в златиста чантичка, на която висеше помпон от синя лисица.
В края на работния ден Професора лично се обади на онази фирма за лоялни клиенти и направи резервация за него и Тина за Аржентина за две седмици. За първи път от двадесет години семеен живот.
© Ивон Все права защищены