Отново се стичат, плътта раздират - толкова са горещи... Сгушен в ъгъла, далеч от всички. Не мога да се появя, оставам без лице... Мракът, смъртно мълчалив, ми подава ръката си. Страх ме е да я поема, страх ме е! Все пак опитвам, но нищо... празнота. Пак ми се струва, че до мен има някакъв обект... Не, това е въображението ми - иска да създаде моя спасител. Не може, не може... Опипвам пространството около себе си... напоено е, толкова влажно, като злокобна аура, и расте... НЕ МОГА ДА СЕ ИЗМЪКНА!
Трябва ли всичко да свърши по този начин...? Съвземам се постепенно...
НЕ ИСКАМ ДА СЕ УДАВЯ! Мрежата от погледа ми започва постепенно да изчезва. Какво е това място, на което съм попаднал? Къде са всички? Каква е тази мъглива тъмнина? Опитвам се да се изправя. Трудно е, много е трудно... Търся с погледа си светлото петно на спасението... Все още не го намирам... Но трябва ли да взирам в тъмнината, за да търся изход? Изходът е вътре в мен... Затварям очи... Постепенно изчезвам. Пренасям се в друг свят... Започвам да виждам лъча... Все още ми е трудно да се захвана за него. Устремявам се с все сили... Дали това е ръката на спасението? Хващам я! И ето, всичко изчезва... Къде съм сега? Чувствам се спокоен... Дали да не отворя очи? Правя го. Мракът постепенно се замества със светлина... Над мен - лице, пита ме: "Защо плачеш?", а аз отговарям: "Защото бях спасен от теб, приятелю..."
© Стефан Все права защищены
Хубаво пресъздадени чувства.