26 февр. 2012 г., 11:45

Съмнение 

  Проза » Рассказы
676 0 3
4 мин за четене

СЪМНЕНИЕ

 

Откриха го!

Потупаха ме по рамото!

Добре било!

Той бил! Приличал си!

И се разотидоха…

И останах сам!

Пред него!

 

    Някога, додето можеше, рисуваше. И го приемаха, и го подиграваха, и го отминаваха, и го мислеха за луд. Купуваха го, макар и за стотинки. И той продаваше.   

       Преживяваше!

С годините се промени.

Попрегърби се, закуцука, запрепъва се, скри се.

Потъна в полусрутена къща, притихна и броеше дали стотинките ще стигнат за хляб.

И го забравиха и го изоставиха…

От там го изнесоха, и го зариха…

Там, де трева и на него да никне на праха…

Поникнаха бурени!

 

А времето си течеше.

Изминаха години...

Той, в буренака…

Картините му и в галерии, и в замъци и в палати...

Търсеха се, препродаваха се и не за стотинки, а за жълтици.

И името му нашумя!

И тогава решили, и да го удостоят и да го увековечат.

Та ме извикаха.

Да го изтипосам!

И го изтипосах!

И го откриха!

 

Гледам, припалвам, обикалям…

Постамент! Гранит! На него име..

Над него, скелет, наметнат с нещо, приведен, подпрян на тояжка.

Отгоре глава! Голяма! Гола! Ръбата!

Той е! Прилича си!

Но не говори…

Нещо липсва.

И пак, като всеки път, кога след месеци труд завърша нещо и застана пред него изричам:

„Ех, сега да мога отново да го започна!”

И какво ли друго ще измисля?

И ако пак го започна и пак го завърша, няма ли пак същото да изрека…?

Сигурно! Навици! Съмнение!

Стана ли, не стана ли!

    Та гледам и мисля, какво изпуснах, какво не направих, какво го няма, та не проговори?

Припалвам! Примижавам!

Отзад, долу, неизметено черно парче.

Въглен!

И не разбрах, и кога се наведох, и кога под името надрасках

„Умрях от глад!”

И се отдръпнах !

И изтръпнах!

И го чух!

Проговори!

Нима!!!

Нима направих нещо, каквото никой не е правил?

Нима ще вляза в историята с шедьовър?

 

И гледам, гледам, и пак ме загриза съмнение…

Какво му е оригиналното?

Това може да се изпише под хиляди имена.

И под моето!

Нима пак сгреших?

Какво ми поръчаха?

Паметник на един човек… или на един народ…?

И какво правя?

Паметник… или конфекция?

Нали ме потупаха по рамото!

 

© Иван Стефанов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Колко е тъжно всичко това!
  • Цената, която великите "плащат" за славата,
    винаги е горчива и тежка...
    С тази разлика. че приживе признатите гении, не умират
    от глад, а от наркотици...
    Какво ли би написал, на техния паметник?
    Колкото до "потупването по рамото", ние сме си виновни сами,
    защото или ни мързи, или не си ценим труда, щом не протестираме!
    Хареса ми!
    Поздравления!
  • "Изминаха години...
    Той, в буренака…
    Картините му и в галерии, и в замъци и в палати...
    Търсеха се, препродаваха се и не за стотинки, а за жълтици.
    И името му нашумя!
    И тогава решили, и да го удостоят и да го увековечат.
    Та ме извикаха.
    Да го изтипосам!
    И го изтипосах!
    И го откриха!"

    "Паметник на един човек… или на един народ…?
    И какво правя?
    Паметник… или конфекция?
    Нали ме потупаха по рамото!"

    Уви, обикновено у нас е така...






Предложения
: ??:??