Навън валеше проливен дъжд. Вятърът пронизваше със своето лошо настроение и най-начумерените клони на отдавна живеещи дървета.
Неведнъж Теранс си бе задавал въпроса, който и тази сутрин влезна нахално в мисълта му.
Вече изминаха седем месеца откакто Тамара я нямаше, но той така и не успяваше да намери отговора на случилото се.
Тя бе прекрасна жена, радваща със своя дух и красота дори и не добре настроените хора. Излъчваща онова спокойствие, което всеки човек търси, зареждаща всички с положителни емоции и умение да общува въпреки моментите на трудности, тя бе опора и успяваше да се надсмива и над най-трагичните неща. За нея казваха, че има дарбата да „опиянява“ и най-трезвият човек.
Тамара силно вярваше, че един ден на света ще се случват само прекрасни
неща. Изключително очарователна и светла, не се съмняваше в това, защото силно обичаше живота. Тя бе способна на онази любов, към която всеки се стреми и в това именно се криеше нейната „тайна“. Тамара живееше в хармония и бе благословен ...