Навън валеше проливен дъжд. Вятърът пронизваше със своето лошо настроение и най-начумерените клони на отдавна живеещи дървета.
Неведнъж Теранс си бе задавал въпроса, който и тази сутрин влезна нахално в мисълта му.
Вече изминаха седем месеца откакто Тамара я нямаше, но той така и не успяваше да намери отговора на случилото се.
Тя бе прекрасна жена, радваща със своя дух и красота дори и не добре настроените хора. Излъчваща онова спокойствие, което всеки човек търси, зареждаща всички с положителни емоции и умение да общува въпреки моментите на трудности, тя бе опора и успяваше да се надсмива и над най-трагичните неща. За нея казваха, че има дарбата да „опиянява“ и най-трезвият човек.
Тамара силно вярваше, че един ден на света ще се случват само прекрасни
неща. Изключително очарователна и светла, не се съмняваше в това, защото силно обичаше живота. Тя бе способна на онази любов, към която всеки се стреми  и в това именно се криеше нейната „тайна“. Тамара живееше в хармония и бе благословена.
Затова Теранс толкова много я обичаше. И когато Бог я взе при себе си, той не можеше да се утеши.
Изгубил вярата си, в него се прокрадна чувството на съмнение. То го прояждаше.
Въпросът, който бе изплувал в съзнанието му и тази сутрин, търсеше своя отговор.
Навън със радостна усмивка, слънцето вече се бе събудило и бе излезнало за да вземе своя превес, а чучулигите запяваха стара песен, отдавна позната на света.
Теранс тръгна.
По път за гроба й, с цветя в ръце, той усети присъствието на Тамара, много близо до сърцето си. С очакване погледна към небето и откри отговора на въпроса, който дълго търсеше.
Истината го накара да се върне обратно.
Хвърляйки цветята от себе си, вече не се съмняваше. Той отново повярва, че Бог не го е предал, защото любовта бе същата както и преди – непроменена и вечна!
Теранс намери утехата.