Сън
Вятърът препускаше в спокоен галоп по земната ширина, галейки листата и тревата, които звънливо му отговаряха във весел, тих хор. Звездите ярко шептяха на спящия свят неразказни приказки, а пълната Луна приканваше онези, що Сънчо тази нощ не посети, към новите вечни загатки на живота.
Благоуханието, което се рееше из нощния въздух, прелъсти Блага. Тя изскочи изпод завивките, облече набързо нещо удобно, каквото успя да докопа в мекия сумрак, и с пъргавината на пантера тихомълком се изниза от спящата къща.
Тя излезе на верандата и ритъмът на сърцето ù се понесе по небесния свод – нощта бе прекрасна. Звездите, Луната, щурците, светулките, зеленината, цветята, светлините на градчето, сгушено в полите на планината – всичко се сливаше в сладостен поток от звуци, светлини и бледи силуети, очертани от нощното слънце. Сетивата ù се изпълниха с благоговение, ума – с красота, а сърцето – с тиха любов. Всичко бе съвършено. Един от малкото несъвършени мигове в несъвършения живот.
Под омаята на земния рай тя не искаше нищо – само да му се наслаждава. В такива моменти тя забравяше какво е болка, страдание, проблеми, беди, трагедии. В такива моменти тя не вярваше, че съществуват – струваше й се, че са били просто лош сън.
Тя искаше да прекара нощта там, на верандата, и просто да усеща ритъма на Вселената в сърцето си. Обаче клепачите ù малко по малко натежаваха. Тя не се бореше с упорството им. Угоди им като ги отпусна малко, и после още малко, и още малко, и още съвсем мъничко... Отвори очи рязко. За малко да заспи права на верандата! Премигна още няколко пъти бързо, един след друг.
Изведнъж от малката горичка, до двора, се чу шумолене. Всички сетива на Блага се изостриха и обърнаха натам. Там имаше някого... Или нещо. Гореща тръпка премина през тялото ù и го обля в студена пот. Сърцето ù заби лудо в гърдите, кръвта ù закипя, жилите ù се опънаха, мускулите стегнаха, умът работеше трескаво със скоростта на суперкомпютър.
Какво да прави?
От сянката изплува човешка фигура. Блага се изненада, но и успокои.
С галантна похотка мъжка, слаба и стройна, фигура се приближи към нея. Русата му коса лъщеше на лунната светлина, а небесносините му очи я гледаха меко, приятелски.
–Готова ли си? – иззвъня гласът му.
–Да! – изчурулика развълнувано тя.
После двамата спокойно, без страх, влязоха в малката горичка. Потънаха в глухата песен на нощната гора. Продължиха бавно по една отъпкана, тясна пътечка, криволичеща между тежките стволове на търпеливите дървета. Приказна тишина заля Благиния слух. Пред нея уверено крачеше русокосия красавец.
След малко стигнаха до една окичена с летни цветя поляна. Луната разливаше лъчите си ярко. В центъра на поляната се издигаше огромно дърво. В стъблото и клоните му се бяха сгушили големи, затворени хралупи, подобни на стаи, с плащ листа вместо прозорци и врати.
Когато се приближиха, момъкът се изкачи по един от гигантските корени, които се подаваха от земята, и се върна с червен плод в ръка. Подаде го на Блага, която го заразглежда с детско любопитство. Отхапа от него – беше мек и сочен, без семки и костилки. Облиза устните си в наслада, а след това хубавецът също си ръпна от него.
Докато той довършваше плода, Блага забеляза, че се намират пред голяма листа порта. Листата се отдръпнаха и младежите влязоха в красива, дървена зала. Стените бяха окичени с прелестни цветя, а в центъра на залата се спускаше сноп лъчи, огряващи малка масичка с формата на бокал.
Момичето се приближи към нея и откри нещо съвсем не толкова интересно – бокаловата маса бе пълна с пръст, а над пръстта се издигаше едно малко, зелено стръкче с една-единствена зелена пъпка. Нямаше бодли, нямаше листа, още по-малко имаше изгледи скоро да разцъфне. Блага докосна леко пъпчицата и тя я убоцка болезнено – точица алена кръв се появи на показалеца ù. Очите ù се навлажниха и две бистри сълзи се спуснаха надолу по меките ù бузи. Капката кръв и сълзите полетяха надолу към масичката-бокал и оцветиха сухата пръст. Изведнъж растението порасна, издигна се до половината височина на залата. Превърна се в красиво дърво със зелено стъбло, отрупано с листа, цвето и плодове с всякакви големини, форми и цветове.
Радост обзе сърцето на Блага. Русокоското грабна ръката ù и я поведе в стремглав устрем по коридори, зали, сълбища, стаи. Различни картини се заредиха в съзнанието на девойката, за секунди паметта ù се изпълни със спомени, изживени за месеци, години. Истини, красоти и прозрения се запечатаха в духа ù, а странното дърво продължаваше да става все по-красиво. Накрая всичко се забави, с русокосия хубавец бяха в красива спалня, с меко, голямо легло. Той я притегли към себе си и я затрупа с нежни милувки и страстни целувки. Тя усети как дрехите им падаха сами, а леглото ù се струваше по-меко от всякога. Тя и момъкът легнаха на него, вкопчени един в друг и...
И Блага се сепна. За малко да падне на твърдия, дървен под на верандата. Бе задрямала права. Тя веднага си спомни странния сън. За последен път погледна нощния рай, сбогува се с него и на път към леглото си си пошушна:
–Трябва да спра да сънувам само руси синеоки красавци.
30.11.2012г.
© Велислава Събева Все права защищены