съвременен монолог

   То време ли е! Чудо ли е! Животът, казват, бил красив, но все пак това време!...

   Днес срещам на спирката един, такъв, бабаитест. Вратът му дебел, та пушек се вдига, а тялото му пращи от сила. Разбира се, че беше от ония, дето пазеха другите без съдържание, а инак супер луксозни. Имаха си всичко, докато някой ровеха в казаните за смет.

   Гледам го тоя, бабаитестият, и се доближавам до него, а той: "Кво ма гледаш, ма?"

   "Да ти се невиди и културата! - мисля си. - Че си як, як си, ама, нещо ти хлопа дъската, а! Знаеш ли, че като си с тия черни очила, май не виждаш около себе си и смяташ, че никой не може да те познае? А инак си те бива! Добре сложен си! Явно, всички ги е страх от теб, а? Ама на мен не ми минават тия! Хич не ме е страх. Ясен си ми като бял ден. На такива като теб не се давам..."

   Делата, казват, красят човека. Но къде са сега ония, с делата? Можем да ги срещнем само в приказките. Добре, че и там ги има. Че ако ги нямаше, децата ни от къде щяха да ги познават?

   Етика, етика и само етика - така пише в книгите. Но в действителност тя си остава само там. Сякаш е приказна принцеса и множеството не може да я постигне.

   Навсякъде вулгаризми, юмруци и ритници, докато някой падне на земята и повече не може да стане.

   Това е времето. То, времето, си е време, амо ние сме едни...

   Забравих, че стоя до бабаитестия. Той ме гледа и лицето му се изкривява от учудване. Какво ли си казва: "Хъ... тая, пък!"

   Поглеждам го в очите и ми искрят пламъчета. "За какво се мислиш бе, мой човек? Че светът е само твой, ли? Пък и ние не сме вечни, нали?..."