Беше книга. Непокътната – в която човекът четеше. Четеше от самото си рождение. Четеше през целия си живот. Прочете и за деня на смъртта си... Всеобхват. Не истина, не минало, не настояще... Имаше игра...
Игра като неправдоподобен спектакъл. Истината бе измислена. Измислицата – реалност...
Човекът седеше. В бяла стая. Затворена. В нашите представи няма такава – иззидана без прозорци и врата. С човек. Бе попаднал в нея. Човекът не познаваше нищо. Не знаеше за света. Не бе общувал със себеподобни. Дали чувстваше – бе неизвестно.
Имаше някъде горе един процеп - решетка - виждаше се безкрайно черно пространство, понякога в него изгряваха звезди. Човекът си изгради
Представа за тях. Харесваше ги. Обичаше, когато ги има. Но всичко това е изразено с наши думи и представи. Истината бе измислена...
Дълги часове мисълта му се губеше. Първичният дух опознаваше собственото “аз”. Пътуваше в черното. Имаше сякаш и музика в него.
Веднъж той реши или по-точно несъзнателно започна да мисли и подрежда всичко, което познаваше. Светлобяло, черно, себе си, нещо като движение.
Черно, бяло, “човек”, движение. Покой, черно, движение, бяло...
Дълго “премисляше” това, с последователна настойчивост и без ред.
По незнайни пътища бродеше мисълта.
И един ден... Реалността е измислена...
Един ден човекът измисли “животно”. Нещо като тигър. Тъмни и светли петна, решетка, движение – изгрев, покой. Дълго... мисъл... гъвкаво тяло, силни крака, ивици... Докато един ден при него се появи и самата “измислица” – тигърът.
Истината ще бъде измислена...
Бавно и мъчително се опознаваха. Човек и тигър...
Човекът гледаше и проникваше в звездните очи на тигъра. Животното обикаляше и душеше. Усети “човешкото”... Видял “осъществената” си мисъл, “човекът” реши да премахне “измисленото”. Реши да “създаде” нещо друго и ново. Дойде и трудността. Тигърът не бе вече обект на мислите и не можеше да бъде премахнат...
Реалността ще бъде измислена...
Дълго се бори с мисълта да премахне тигъра. Един ден в пристъп на непроявена дотогава ярост “тигърът ухапа” човека. Човекът не познаваше болката. Той започна да борави “усилено” с мисълта. Но явно от съчетанието на познатите нему неща не можеше да стане “премахването” на тигъра...
А животното, като осъзна нескритата неприязън, се нахвърли върху човека и го... изяде...
Сега...
Сега беше ред на “Тигъра”...
25.12.84
© Валери Качов Все права защищены