Това било при Гилскамараа. Били три орди. В Едната имало хора със зелени лица,  в другата със сини и в третата с черни. Всички си мислят, че са били само две. Със сини и черни лица, но имало и зелени. Тогава съществувала и тайна земя. Живеели и едни огромни бели хора. Те живеели безкрайни години. И за тия години изпивали толкова вино, че не може да ви го побере ума. А джобовете им били тъпкани с медени питки и където минели те падали от тях, и се сипели по земята. А как пеели само. Като пеели и отгоре падали мъртви птици. На цели ята. Дребните люде ги събирали в кошници и ги печали на обли речни камъни. Имало легенда, че когато птиците спрат да падат от небето, белите ще унищожат земята.

Зелените  дошли отвъд. Преди хиляди години. Тук се  разплодили с местните и заселили но някак тайно. Харесали жените на сините и си ги крадяли нощем. После тайно ги връщали  и никой нищо не разбирал. Ония жени раждали и умирали при раждането, а децата им щом станели на три години побягвали към бащите си по неясен начин и незнайни пътеки. Там растяли и ставали огромни и зелени. Сетне на свой ред крадяли жени. В него свят винаги  имало само три групи. Добрите, лошите и ужасните. Ужасните били зелените. Добрите сините, а лошите - черните.

При Гилскамараа бил и Асканаарх - Синият цар. Той бил висок почти три метра. Намерили го като бебе в гнездото на орел. Лицето му било бяло. Предната вечер, в шатрата,когато седял на масата и пиел вино в златна чаша, отнякъде, някак си до него се появил зелен старец. Гледал го втренчено. Асканаарх, който се страхувал само от едно нещо, не трепнал. За стотна от секундата извадил кинжал и го опрял  в гърлото на зеления. Зеленият също не трепнал. Постояли така минута, сетне Асканаарх дръпнал ножа. Зеленият извадил чаша, също златна с диамантено инкрустирано око и я подал на царя. Асканаарх гледал чашата и тя също го гледала. В шатрата било тъмно, окото светело с невероятен зелен  блясък. Налял в нея вино и отпил. Цяла нощ се въртял в треска. На сутринта ръката до лакътя му позеленяла. Надянал ръкавица от кожа и хванал меча. Черните и техният цар били разбити. Така Асканаарх отишъл в Черният град и го покорил. Дясната му ръка винаги била с ръкавица. Той победил и Белефорд - Зеленият , който бил висок пет метра, в една ранна сутрин, отрязал главата му и я метнал надолу по един хълм, а тя се търкаляла, ли търкаляла. Казват, че по пътя си поваляла дървета. После разбил Орик, при скалата Хаман и нахранил кучето си с неговата плът. Последната му битка била  с десет души от зелените наведнъж, при кладенецът Гелба на юг от Асамех. Асканаарх ги убил само с брадвата си. Деветимата били братя. От рода на Екару. Баща им бил над пет метра, а те още по огромни. Били се три дена и три нощи. Там  Асканаарх изгубил ръката си.  В най тежкият бой Екару я отсякъл. След битката, Асканаарх влязъл в езерото Сув и се къпал цял ден. Водата станала червена, всичките риби измряли и изплували на повърхността. Там се изхлузила и паднала брадвата му от дръжката. Потънала дълбоко в потока. Там е и до днес. Там сините изградили каменен обелиск и записали на него- в чест на Синият цар. Издълбали на камъка фигурата на Асканаарх, но без  ръка, на нейно място сложили брадва. Друг такъв войн не се появил никога вече.

Зелените изчезнали, а потомците на Асканаарх владеели хилядолетия, строили пирамиди и се разселили по цялата земя. Всички били със сини лица и търгували със злато. И така хиляди години, когато изведнъж заменили златото със зелени хартии и поставили на тях едно око, което да наблюдава. И отново дошло времето за битка. Зеленият цар дошъл за да воюва за царството, а потомците на Асканаарх били високи не повече от два метра. Слаби и болнави, измамени и объркани, те нямали шлемове и щитове, нямали нито мечове, ни копия.  По цял ден се наливали с  черна напитка, която изцеждала още повече силите им. Хранели кучетата си със сухи топчета, а не с месо и вместо по красивите си жени се заглеждали по своите другари. Настъпило мрачно време. Време в което красивата синя планета позеленяла, а зелените разрушили обелискът на Асканаарх. Но гробът му така и  не открили. Там, на гробът, в тайната земя, идвали често огромните бели хора и пеели тъжни песни. Отгоре, от небето вече отдавна не падали мъртви птици. Но те  пеели дълго и протяжно, пеели по цели дни. Пеели песни на оплакване, прощални песни, песни за края на всичко, после плачейки ставали и си заминавали, а там, на гроба, накацвали птички и с часове ядяли нападалите медени пити.