Телефонът иззвъня. Обади се брат ми и каза, че ще закъснеят много и ще се приберат сигурно след полунощ. Тайни стоеше до мен и подскачаше към слушалката в ръката ми, сякаш знаеше кой звъни и искаше да го докосне - бях осъзнала невероятната ù обич към снаха ми и брат ми. Сърцето ми примря – онази магия между нас двете бе отлетяла – какъв ужас да остана с нея и през нощта! Тя спеше единствено при тях – ами сега? Аз и без това се страхувах – не знаех езика, пък и да знаех – те живеят в един затворен луксозен комплекс на Мексико сити и наоколо освен съвсем еднакви къщи една до друга, няма нищо. В тази страна е опасно дори за мексиканците – отвличания и убийства се случват може би по едно на всеки час ежедневно. Тоест бях, чувствах се съвсем сама на края на света. Това, че вън вече се здрачаваше ме потисна още повече – тишината в къщата и особения звук, който издаваха лапите на Тайни по ламинирания паркет докато сновеше от вратата до мен и обратно, ми причиняваха сърцебиене. Опитах се да запълня времето с преписване и учене на испански думи от речника. По едно време осъзнах, че е тихо, не чувах стъпките на кучето. Тайни чакаше до вратата, чакаше единствените важни за нея същества да се приберат. Надявах се да си остане там и да не ме забележи  когато леко се промъкна по извитата стълба на горния етаж за да си легна в моята стая. Копнеех да остана сама – извън обсега на кучето - че нямаше да мигна, бе повече от сигурно, но поне ще бъда сама. Не познах разбира се – Тайни тръгна веднага след мен, макар и на всяко стъпало да спираше с извръщане на глава към вратата. Влезе в стаята дори преди мен и, с един скок се оказа на леглото ми. Казвах ù да слезе, да легне на земята, после се усетих, че това е глупаво – тя разбираше тези команди, но едва ли на български език – „Господи, аз съм една силна и справяща се с толкова много неща жена, а едно куче, едно куче ме превърна в трепетлика - даже дъхът ми трепери!” – гневях се на себе си аз. „Щом не ме нападна досега, значи няма да го направи въобще”. Умолявах я, заповядвах ù, но тя не мръдна, и толкова – лежеше си. Опитах да издърпам завивката, която тя притискаше с тялото си, но кучетата могат да бъдат много инати явно, а и тежки, та тази мисия се оказа неуспешна. Така аз легнах под завивката, колкото ми беше оставила де – е, поне не се допирахме – тя отгоре, аз – отдолу. Чувах  дишането ù – Тайни спеше, но след малко започна и да хърка – да! – похъркваше. Щях да изтърпя всичко, всичко – само да не мърда докато е при мен. Умът ми започна да изрежда всякакви ужасни неща, които съм чувала – как едно куче, което години наред обичало господаря си, полудяло и го нахапало до смърт и т.н. Да, Тайни беше добра, но ако полудее, ако просто ”изключи” – щом хората полудяват изведнъж, защо и кучетата да не го правят. Аз се страхувах, представях си се изядена, обезобразена, а Тайни някак странно примляскваше с уста – тогава още не знаех, че кучетата го правят когато спят и си помислих, че може би сънува как ме изяжда. Лежах и не дишах почти, но тя пък как дишаше, че и се понаместваше все по-към мен и ме избута почти до ръба. Беше с гръб към мен и това до някъде ме успокояваше, но само донякъде и дотогава докато не се обърна и, прехвърлила лапа през мен задиша току до лицето ми – боже как миришеше дъхът ù - как се търпи такова нещо бе, как се обича чак толкова, че да ти е в къщата и в леглото? Аз съм селско дете – израснала съм на ранчо с много животни – коне, кучета и какви ли не други – обичах нашите кучета и не се страхувах от тях, но от другите – винаги, макар че, толкова силният страх от кучета всъщност се засилваше и ме превземаше все повече с годините - колкото по-остарявам толкова повече се страхувам.

   Посреднощ обожаващите я хора се прибраха. Аз не бях чула още шума от колата, когато Тайни скочи и, излетя като куршум към входната врата – след няколко минути чух как брат ми паркира. Изменницата щастливо въртеше дупе и опашка към тяхната спалня.

    На следващия ден с брат ми я разхождахме по зелените алеи в комплекса. Бяхме вече близо до тяхната къща когато, той влезе, а аз останах с Тайни отвън – подхвърлях ù топчицата – тя тичаше и ми я донасяше. Отнякъде се появиха две огромни кучета – не бях виждала такива грамадни. Поспряха, спря и Тайни и се загледаха втренчено. Сещате се, че аз вече бях умряла, само имитирах, че още съм жива, стоейки на разтрепераните си крака. В ума ми се разиграха няколко сцени от страшни по-страшни, но и една мисъл ме порази – „Ако нападнат Тайни?! Господи само това не! Ще легна върху нея, ще я пазя и ще викам, но няма да я дам!”. Това трая само миг – един мъж се появи и кучетата си тръгнаха кротко след него – по-късно разбрах, че са негови и кротки.

Дълго мислех над това – как Любовта не пита може ли да влезе в нас, искаме ли я, как се разпорежда с нас – какъв безпардонен исполин е тя, а и толкова мъничка, непретенциозна, че живее еднакво комфортно и в големи и малки сърца. Сетих се как не понасях миризмата на кучешкия дъх в леглото, но нима аз не миришех на цигарен дим – (зная, че кучетата имат уникално обоняние) как Тайни понесе тази смрад на тютюн и ме прегърна?! „Господи, сигурно носталгията, адреналинът и тъгата по детето ми в България тези дни ме правеха толкова чувствителна – сигурно това ще да е!” – мина през ума ми.

         През тези четиридесет дни успях да видя най-чистата любов в действие – Тайни обичаше! Обичаше и то как! Брат ми е треньор по футбол – веднъж се върна с разранени след футболна тренировка колене – Тайни, без той да казва или показва нещо за раните си, отиде и започна да „целува” коленете му, издаваше тъжни подобни на скимтене звуци, а в очите и имаше сълзи! за втори път бях поразена. Видях безброй прояви на кучешка обич и привързаност, както и на хора към куче в този дом – домът на Тайни! Зная, че всеки знае за тези неща и няма да разкажа нищо необикновено и нечувано за тях, но все пак се случи или се е случило нещо необикновено. И аз искам точно за него да ви разкажа – не повече.

     Тайни бе щастлива – вече имаше три същества, които да безрезервно да обича и да я обичат! Да! Обичах я! Силно и горещо! Брат ми веднъж със смях дойде долу при нас във всекидневната и каза:

 - Хаха…Ако те чуе Александра (снаха ми се казва така) че наричаш Тайни „Куче, българско”…

Да, наистина го казвах по сто пъти едно след друго докато я прегръщах и дори се търкалях с нея по пода – „Куче, българско!” „Куче, българско!” – това беше като да стискаш зъби от обич, прегърнал някого и в изблика на помитащо, обично чувство да не знаеш какво да кажеш…зная, че е най-глупавия начин по който го обяснявам…ноо…това чувствах, ала и разбирам, че всъщност това е бил неосъзнатият копнеж да притежавам Тайни – да си я взема в България. Това бе изумително откритие за мен – аз не съм най-ласкавият човек по природа, както и като проявление на обичта си към другите. Имам хиляда случки и прекрасни, щастливи мигове с нея – където и да ходехме из страната – тя беше с нас – по хотели, ресторанти – винаги търсехме къде може и е позволено с куче. Те можеха да си позволят лъскави и скъпи хотели, но ако трябва - заради нея приемаха и да не им е много комфортно.

     Обичах да я гледам когато я изкъпят и, тя, царствено слиза по витата стълба с голямата си лилава хавлия на гърба – казваха, че върви като „Рейна”, което на испански е „Царица”, а тя - мокра като мишка, с глава като лимон…но убедена в любовта ни сигурно си е мислела, че е най-прекрасна и царствена – тя, любимата ни Тайни!

   Понякога преспиваше при мен, но за кратко и, бягаше там - при изначалната си Любов – Александра! Александра, която я бе взела още като куче-бебе и я бе кръстила Тайни, което в превод значи „мъничка”, но за мен тя си е Тайни, но и Тайна, каквото значи на български.

    В стаята в която бях настанена имаше гардероб, който се отваряше с притискане на вратичките му – там бях подредила багажа си. Когато си тръгвах оставих голяма част от дрехите си, за да мога да побера огромното количество подаръци за семейството от брат ми и снаха ми - казах да ги дадат на жената която почиства дома им.

     Денят на раздялата беше тежък за всички. Плаках дълго в ласкавата гушка на Тайни – най-любимото ми място за милувки с нея. Аз не зная тя дали е усещала, че се разделяме, но го вярвах по вялото ù държание цял ден, а и по перманентното ù навиране покрай ръцете ми, че това е така.

      Вече бях у дома, в България. Кирчо, моят брат, се обади, за да се увери, че всичко е наред с мен и ми каза, че Тайни не мърда от вратата на стаята ми, а когато ù отворят, за да види, че ме няма, тя била така гневна, че с едно натискане на вратата на гардероба отваряла и вземала мои дрехи с уста и ги разпилявала по цялото стълбище – да, това беше нейният начин да покаже, че е обидена когато я мъмреха за нещо - тя, разнасяше техни вещи по цялата къща, а после ги "викаше", за да им ги покаже. Тайни ми бе обидена, бях я наранила! Колко тъжно и, колко хубаво! Някой страда за теб, липсваш му! Плачех от този разказ на брат ми, плачех от тъга. Понякога се обаждах - те пускаха телефона на високоговорител и аз говорех на Тайни: „ Тайни, Куче, българско!”... „Куче, българско!” – казваха ми, че тичала насам-натам и ме търси в стаята ми и обратно по няколко пъти, озъртала се… и това продължи почти година и повече – Тайни ме помнеше! Каква топлина за сърцето ми! …Колко сълзи в този момент по клавиатурата ми…

     След година-две, тя се разболя – имала рак. Брат ми и Але бяха съсипани. Лекуваха я, лекуваха я както се лекува най-свиден член на семейството – вземаха лекарства, инжекции от Щатите, оперираха я…Понякога тя била добре, понякога – зле и все по-отпаднала и без сили…после се съвзела и си станала пак чудесната, игрива и любвеобилна Тайни.

      Брат ми снаха ми дойдоха в България, но без нея – те са хора, които уреждат всичко и се грижат за всичко…предвид пътуването в страха си (да пази Бог!) да не им се случи нещо и, Тайни да остане сама (макар нея да я обичат много хора в Мексико, семейството на снаха ми е огромно, всъщност Тайни е Любов – обича и я обича всеки, докоснал се до нея) та предвид полета, те направили официално завещание за всичко и за всеки относно имуществото си… Най-ценното им - Тайни, бе поверена на мен! Благодаря ви за вярата, братко, за любовта, която сте почувствали в мен към нея и нейната към мен! Но, Слава Богу - всичко бе наред!

      Тайни отново заболя, наложило се да я закарат спешно в болницата, вече едва вървяла, когато тръгвали брат ми я носел на ръце – толкова нямала сила. Колата на брат ми беше форд "мустанг"- кабрио" (отворена) – поставил Тайни на седалката плачейки…изведнъж тя изскочила с неподозирани сили, както правеше безброй пъти преди болестта си, и се върнала до вратата миг преди да заключи Александра -  стрелнала се край краката ù, изтичала нагоре по стълбите…а сетне едва-едва тъжно заслизала по тях…Надявам се, надявам се си търсила мен, „Рейна”…, защото пъстрата ми жилетка не бе дадена на тази, бедната жена – бяха ти я оставили, а ти често си я разнасяла по стълбището, както и в този ден … дано си имала сили за гардероба… надявам се си търсила мен…надявам се…обична ми, Тайни… или си искала да вдъхнеш за последно аромата на Любовта в своя дом…, търсила си сили от Любовта...откъде си знаела това,Тайни?

Следва…..