Така било писано
На петнадесет години съм. Денят е ведър и слънчев. В селото има сватба и с момичетата тичаме към църквата, да видим младоженците. Жени се Богомил, местният свещеник и събитието е събрало тълпа от хора. Младоженците излизат от храма и над главите им се посипват монети и жито. Спускаме се и събираме от земята монетите, за късмет и скорошно венчило. Не гледам къде вървя. Блъскам се в жениха и залитам. Той ме хваща и се заглежда в лицето ми с широка усмивка.
- Ей, моме, гледай къде вървиш! Щях да те настъпя! - говори през смях и държи ръката ми.
Поглеждам го засрамено и свеждам глава, а той ме пуска и продължава по пътя си. Забелязала съм колко е хубав и млад, и съм се изчервила от притеснение. Той спира за миг и се обръща. Пак ме поглежда, а аз хуквам по улицата развълнувана и щастлива. Стискам в шепата си монетите и се усмихвам на случайността. След време родителите ми ме сгодиха за някакъв беден момък от селото. Такива бяха порядките. Време ми било да се задомя, ама никой не ме попита искам ли и за кого. Разтревожена съм и разпитвам.
- Ама той хубав ли е? Спретнат ли е? Знае ли хоро да играе?...
Не притежаваше нищо от това, което аз исках да има. И хоро не играеше. Сърцето ми не трепна, но се примирих. И една нощ сънувах странен сън. Стоя в средата на реката, върху голям камък и водата започва да приижда. Ще ме погълне. Сама съм и не знам какво да направя. Страх ме е. Над реката се спуска мъгла. От гъстата й пелена изплува лодка. В нея седи мъж и се усмихва, подава ръка. Свещеникът Богомил.
- Не се страхувай, Катерина! Ела! Аз няма да те оставя! Ще те спася! - и ме качва в лодката.
Не можах да си обясня откъде дойде този сън и има ли смисъл. Забравих го.Три месеца след сватбата мъжът ми внезапно почина, а аз изгубих детето, което носех в утробата си. На двадесет години останах вдовица. След месец жената на свещеника почина при раждане и той свали расото.Стана кръчмар и се зае с търговия. Отказа се да служи на Бог. Срещам Богомил понякога. Гледа ме странно и се усмихва. По-голям е от мен с осем години. И аз се усмихвам, а сърцето ми трепка от вълнение. Понякога се опитва да ме заговори, а аз онемявам. Гледа ме с големите си красиви очи и щом вдигне ръка към мен, започвам да треперя, а той се разсмива. Притеснява ме, но ми е приятно. Времето определя нравите. Ерген за вдовица не се жени, нито вдовец мома може да вземе. Овдовелите нямат право на брак с неомъжвани. Един ден родителите ми ме изпращат в селската кръчма. В помещението са се събрали няколко овдовели мъже. Свещеникът държи в ръцете си дълъг кол и ми сочи с очи един стол. Сядам и мълча. Наблюдавам. Мъжете хващат кола в средата и се редуват. Местят длани нагоре. Последната ръка на върха е на свещеника. Надхващането приключва. Той печели. Мен. Поглежда ме с усмивка, а аз си спомням съня и спасението. И знам, че победата му в надхващането е била предопределена.
- Съгласна ли си, Катерина?...
- Съгласна съм, Богомил!...
Съгласието ни се превърна в обич, която е чакала подходящото време, за да слее самотните ни души в една дълга безкрайна любов. Търсили сме се и се открихме. Така било писано.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Илонка Денчева Все права защищены
