От двете страни на алеята две пурпурни пътеки от храстове с разпъпили рози ухаеха и правеха още по-болезнена цялата тази среща. Има мигове в живота, преживени с неграмотното безхаберие на всичко ставащо, има мигове, които те променят завинаги и заключват страницата с написаното от онзи единственият, целият, първият, последният, твоят. Заключват бъдещето и остава в теб завинаги да резонира трепета на надигащия се вик. Тишина. По-плътна и осезаема. Статуя, високо издигаща се на мястото, където се сливат двете реки от червено. Статуя, която помни много такива любови. Статуя, която погребва и други несбъднати викове. Статуя, която да разкаже, когато той и тя забравят в опиянението на ума си.
Да продължиш напред, за да се върнеш и да коленичиш отново там, отново при пръстта, молейки да те слее със себе си някой ден, някой ден. Такова отчаяние в красотата на тези две съвършени неща – той и тя. И колкото повече е имало, толкова повече няма да има никога вече, никога вече. Какво е споменът, пр ...