От двете страни на алеята две пурпурни пътеки от храстове с разпъпили рози ухаеха и правеха още по-болезнена цялата тази среща. Има  мигове в живота, преживени с неграмотното безхаберие на всичко ставащо, има мигове, които те променят завинаги и заключват страницата с написаното от онзи единственият, целият, първият, последният, твоят. Заключват бъдещето и остава в теб завинаги да резонира трепета на надигащия се вик. Тишина. По-плътна и осезаема. Статуя, високо издигаща се на мястото, където се сливат двете реки от червено. Статуя, която помни много такива любови. Статуя, която погребва и други несбъднати викове. Статуя, която да разкаже, когато той и тя забравят в опиянението на ума си.

Да продължиш напред, за да се върнеш и да коленичиш отново там, отново при пръстта, молейки да те слее със себе си някой ден, някой ден. Такова отчаяние в красотата на тези две съвършени неща – той и тя. И колкото повече е имало, толкова повече няма да има никога вече, никога вече. Какво е споменът, пред тълпата от безсмислени планове, какво е трепетът, пред сливащите се дни и години, какво е маската, пред тържествуващата лъжа и презрение. И даже нямаш сила да виниш.

Нейните очи бяха празни. Вече бяха празни. От цялото това минало време, от всичко очаквано и неочаквано, от него, от нея, от морала и бъдещето. Очите й бяха празни. Светлините в тях - празни. Нямаше ги старите укорителни очи, които не прощаваха със своята проницателност и вглеждане навътре, болезнено вътре. Беше страшно и завинаги нямащо. Нямаше нищо, нищо, нищо.

Той затвори очите си и нямаше. Нямаше сълзи, нямаше “остани”, нямаше “някога пак”, нямаше”прости”, “разбирам”, “обичам те”.

Два празни погледа, които стенеха от липсата си. Нямаше думи, допир, нямаше радост, възторг и желание. Всичко убиха. Всичко. Всичко се предаде. Всичко.

Един миг, започнал преди толкова много години се случваше за последно. Последното повторение и никога повече, никога повече... И това бяха само два погледа. Ами сърцата, ами ръцете, ами гънките на мозъка, в които се случваха толкова много неща. Ами телата, ами цялото онова пространство, в което се роди любовта. Толкова много нямаше, че нямаше никога, никога.

Краят. Краят на всичко изтъркулено в безмълвно стенещото вече приятелство. Повърхността потъна вътре в тях и предаде всичко. Предаде любовта, красотата и надеждата. Сега остана само да се раняват с присъствието си, така както преди го правеше отсъствието им един от друг. Така умира, така умира любовта и нищо никога няма да порасне върху нея. Така умира любовта.