- Питаш ме дали съм се страхувал някога… – мъжът отпи голяма глътка от чашата си и продължи - Няма човек на този свят, който да не се страхува. Дали ще е за него самия, или за някой близък, или за вещи, пари и бъдеще…. Ние сме изтъкани от страхове. Разбира се, страховете ни са различни. Едно е страхът на една майка, когато детето ѝ се разболее, друго е страхът преди изпит, трето, четвърто и пето са страховете от загуба на работа, безпаричие или несподелена любов. Но най-истинският е онзи първичният, изпълзял от дебрите на праисторията страх, когато още не сме били човеци. Животинският страх на жертвата, преследвана от хищника, от който тя обезумява. Вцепеняващият страх, който понякога те кара да забравиш кой си, и ти се иска единствено да бягаш, да бягаш, да бягаш…

   Събеседникът ми беше забил поглед в нищото и очевидно се връщаше назад в миналото си. Не исках да го прекъсвам. Ако имаше желание, щеше да продължи. Ако нямаше, щяхме да се чукнем с чашите си за пореден път и да преминем към следващата тема. Не знаех името му, не знаех кой е, откъде идва, с какво се занимава. Просто случайна компания за една вечер за по няколко питиета в един опушен бар.

   - Само веднъж в живота си съм изпитвал подобен страх – продължи непознатият – И дано никога повече това да не се повтори!...

   Беше в средата на деветдесетте. Най-мутренските години. Кърджалийските времена на двадесети век… По онова време бях управител в един луксозен магазин на пъпа на София. Продавахме италиански осветителни тела. Като казвам „управител“, разбирай „момче за всичко“. Вършех всичко, което ти хрумне – поръчки, доставки, освобождаване на стоката на митница, разтоварване, изготвяне  на оферти, продажби. Имаше и две продавачки, които продаваха в магазина, докато тичах напред-назад. Собственикът живееше в друг град, имаше си и друг бизнес…

   До онзи ден, за който ще ти разкажа, бях гледал на борците, или като на персонажи от вицовете или като на романтични герои. В зависимост от ситуациите, в които бях чувал, че са попадали. Не, че не се бях сблъсквал с тях. Напротив. Но спорадичните ми срещи дори и с някои от най-големите босове на подземния свят бяха оставили у мен впечатлението, че те са по своему джентълмени. Спомням си, имаше дори и комични ситуации… - мъжът се усмихна леко – Спомням си, как един ден се връщах от банката, а няколко дебеловрати бяха завардили входа на магазина и отказаха да ме пуснат вътре. Полицаят на отсрещния тротоар ядеше баничка и може би случайно гледаше в обратна посока. След дълги обяснения, че все пак аз съм човекът, който отговаря за магазина, бодигардовете ме обискираха за оръжие и ме пуснаха вътре. Първото, което забелязах жълто-белите лица на продавачките. Восъчно жълто, като на мъртвец. Опаковаха някакви лампи на клиент. После видях, че клиентът, който стоеше с гръб към мен, е Карамански. Босът на босовете. Или поне така го представяха медиите. Няма да крия, че изпитах леко притеснение. А той беше ведър, усмихнат, пускаше някакви шеги. Накрая неговите хора взеха кутиите с лампите, той се разплати, остави бакшиш от десет германски марки на една от продавачките и си тръгнаха. Пеша. Щаб-квартирата му беше на сто метра от магазина в една от преките на булеварда. Едва после разбрах защо бакшишът е персонален. Колежката, която го получи, се свлече на земята, а другата, докато я свестяваше, ми разказа. Докато ме е нямало, да вземе да дойде някакъв слабичък мургав младеж и да каже, че идва да вземе мостри, за да ги покаже на шефа си. Ей, така на честна дума, че ще ги върне на следващия ден. Естествено нашата го отрязала и го попитала защо шефът му не може да дойде, сам да си избере. „Защото е Иво Карамански“ – отвърнал младежът. Естествено продавачката не повярвала и контрирала - „Че какво като е Карамански?! Да дойде тук да си избере лампите!“ „А бе той ще дойде, ама…“ – не се доизказал човекът. И ето го след десетина минути Иво, заедно с пет-шест човека, включително и въпросният мургав младеж. А „куража“ на колежката, която си бе глътнала граматиката, бе възнаграден…

   Мъжът допи чашата си. Викнах на бармана още по едно.

   - Сега, като се заговорихме, се сещам и за братята Папазки. И те бяха точни. Поръчаха за едно казино колони, бюстове на римските императори. Покрай лампите, вкарвахме и изкуствен мрамор. Изкуствен, ама хващаше окото. Докато босът гледаше каталога и избираше, един от неговите хора беше направил сандвич от три банички една в друга и шумно ги нагъваше. Хвърчаха кори, трохи сирене… Когато стигнахме до бюста на Цезар, бодигардът шумно се изцепи „Аааа, тоя Цезар съм го чувὰл“. Тогава Валтер Папазки не издържа, заби един зад врата му и го изгони навън да си дояде баниците… С тази доставка притеснението ми беше голямо. И не ме притесняваха братята, а италианците. Като знам колко брак изпращаха и после се оправдаваха с транспортните фирми. Както казваше един познат - „Италианците са добре облечени цигани“. Да ме прощават братята роми! Та тогава цялата поръчка умножих по две. За всеки случай. И добре, че го направих. Имаше няколко счупени неща. Братята обаче си получиха здравите, останаха доволни, разплатиха се, оставиха и бакшиш…

   Тогава дойде и онзи вторник… - погледът на събеседника ми помръкна – Както се казва „Видовден“. Денят, в който романтичният образ на борците безвъзвратно си отиде…   Отваряхме магазина в десет. Те влязоха в десет и пет. Бяха двама. Добре сложени момчета. Единият веднага обърна табелата „Затворено“. В този момент разбрах, че ме чака тежък ден. Представиха се с някакви имена, които начаса забравих. Като в долнопробно криминале си бяха разделили ролите на доброто и лошото ченге. Благият и Злият… Благият говореше тихо и културно на „Вие“. Злият говореше на жаргон и на „ти“ и непрекъснато налиташе на бой. Благият уж едва го възпираше. Накратко – бяха дошли да сключим застрахователен договор. Казаха, че големите босове са си разделили града като пица и ние сме се били паднали при тях. Не бяха от СИК или ВИС, а от една от по-малките компании. Чувството, че си част от пица, която някой друг разпределя, не е от най-добрите… Поканих ги да седнат. Седнах и аз. Коленете ми бяха омекнали и имах нужда. Прочетох договора. Смешна работа. Половин страничка с три точки, в които на три места пишеше, че доброволно се съгласяваме да бъдем застраховани. И месечната сума на застрахователната премия, разбира се. Беше колкото половингодишната ми заплата на управител и по-висока от месечният наем на магазина. Излизаше, че щяха да бъдат повече от собственици на магазина… Нямах пълномощия да подписвам подобен договор и се опитах да им го обясня. „Ясно – изсъска Злият – ще го правим по трудния начин!“ Клише… Но хич не беше клише, когато стана и заблъска пребледнелите продавачки към склада в мазето. Заключи ги там и се върна. „Подписвай!“ „Не мога да подпиша. Ако го направя, шефът ме уволнява и договорът става невалиден.“ „А бе ти подпиши, после ще се оправяме и с шефа ти!“ „Ще му се обадя да го питам.“ „На никой няма да се обаждаш! Подписвай!“ „Нека се обади човекът – намеси се Благият – може пък шефът му да се окаже разбран. Обадете се, господине!“ Завъртях шайбата на телефона, а усещах как не уцелвам дупките на цифрите. От третия опит успях. Даваше свободно цяла вечност. Накрая шефът все пак вдигна. Обясних му ситуацията. „Прави, каквото правиш, но не подписвай нищо! – нареди той – Задръж ги максимално, но не подписвай! Ще уредя въпроса. И помнѝ – подпишеш ли, връщане назад няма!“ Ами сега?! Мутрите ме гледаха въпросително. Не бяха чули думите му. Не вървеше да им кажа за нареждането, което бях получил. Реших да рискувам. „Шефът каза, че ме уволнява и че до половин час ще дойде новия управител да подпише. И без това ми беше вдигнал мерника“. Двамата се спогледаха невярващо. „Имаш тридесет минути! – беше Благият – После те оставям на колегата“. „А бе какво ще го чакаме тоя?! – изрева Злият - Или да подписва, или да го мятаме в багажника, и на Витоша! Тук като не иска, горе ще подпише!“ „Бърза работа нямаме, колега. Ще изчакаме още… - погледна часовника си - …още двадесет и девет минути“. Стана и започна да разглежда осветителните тела. Другият ме гледаше в упор намръщено.

   Това бяха хем най-дългите минути в живота ми, хем странно защо секундарникът на часовника препускаше с невероятна светлинна скорост. Молех се времето да спре, да получа още малко отсрочка… Замислял ли си се къде се ражда страхът на човек? Вече знам къде. В долната част на коремната кухина. После изпълзява нагоре. Стига до стомаха. Там размахва острието си. Тръгва нагоре през слънчевия сплит, през сърцето и стига до гърлото. Навсякъде откъдето мине, остава стягаща болка. Физическа болка! В гърлото тя е най-голяма. После тръгва към тила като студенина. От него студът се спуска по гърба надолу и стига до краката… Физически студ… Най-странното е, че мисълта остава бистра. Или поне до един момент, докато не дойде паниката. В онези минути мислех за какво ли не. За това как подписвам, как оставам без работа, как децата ми оставят без храна, как жена ми ме напуска… Мислех си и за колежките в мазето. Там минаваха тръбите от абонатната станция и температурата беше над петдесет градуса. Колко време можеха да издържат преди да колабират?... Мислех си за миналото. Опитвах се да си спомня ведри моменти от него, които да ме накарат да забравя ужаса от настоящето… Опитвах се да мисля за каквото и да е, стига то да не включва тия двамата пред мен, кола и планина. Но ужасно натрапчиво в спомените ми изплуваха поляните на Витоша. Колите с които, се бях качвал до тях и… багажниците, в които подреждах сгъваемите столове и масичка за семейните пикници в планината…

   „Край! Времето изтече! – изрева Злият, изправи се и стовари юмрук върху договора на бюрото - Подписвай, или те мяткаме!“ „Момчета, чакайте! Знаете как е софийското задръстване! Новият ще дойде всеки момент. Още няколко минути само!“… В очакване на Годо, който знаеш, че никога няма да дойде. Бях се вкопчил в бюрото. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от стискане. Не бих се пуснал за нищо на света от него. Или можеше би трябваше да рискувам и да хукна навън? Животинският страх у мен се отприщваше. Искаше ми се да бягам и да бягам. Но Благият предвидливо бе застанал до вратата, а Злият като на забавен каданс отново вдигна юмрука си. Знаех, че следващият път щеше да е в лицето ми…

   Тогава иззвъня телефона. Ръцете ми бяха залепнали за бюрото. Злият отпусна юмрука си, пресегна се бавно и вдигна слушалката. Отсреща някой му говореше нещо. Лицето му изведнъж смени грозната си гримаса. Свободната му ръка се плъзна и застана до крака му. Гърдите му се изпъчиха. Стойка „Мирно!“, като в казармата. Все пак май разсъдъкът ми не ме беше напуснал още, щом ми направи впечатление.  „Да… Да… Ясно – Злият кимаше и слушаше внимателно – Ще бъде изпълнено! Ясно… Да… Да… Няма проблем, Паша!“ Затвори, взе договора от бюрото, кимна към Благия и си тръгнаха. Просто си тръгнаха! Дори не ме и погледнаха!...

   - Пашата…

   - Да, той... Шефът беше изпълнил обещанието си. Вече бяхме застраховани. На „преференциални условия“… Освободих колежките, пратих ги да си ходят и забих в първата срещната кръчма. Изпих две водки на екс, поръчах и трета. Сервитьорката ме гледаше стреснато. Огледах се. Заведението беше празно. Погледнах часовника си. Едва минаваше единадесет… Най-дългият час в живота ми…

   - Дааа… Такива бяха времената – философски обобщих аз – Още по едно?

   - Мой ред е. Барман!... Така е. Такива бяха времената…

* * *