Такъв е животът...

Разкъсвам дрехите си. Боря се за въздух. Прекалено е тясно. Затворена съм в малка черна кутия. Пръстите ми дерат по грапавите ѝ стени, ала ноктите ми се чупят и оставят малки кървави следи. Не виждам нищо, но усещам всичко. Боли.
Изведнъж става светло за миг и бързам да си взема глътка въздух, ала точно тогава в гърлото ми нахлува вода. И се давя. И всичко е мътно и тъмно. Дробовете ми горят от липсата на кислород. Главата ми пулсира болезнено. Погледът ми е замаян. Ще умра... Но не умирам, мамка му. Боли.
Затварям очи и се оставям на съдбата. Моля се да вземе живота ми и да спре да боли. Но не става така.
Отварям очи и се озовавам на нива засеяна с жито. Класовете стърчат към небето, опитвайки се да докоснат жаркото слънце. Небето е красиво. Всичко е светло. Но е прекалено горещо.
Късно осъзнавам, че зад мен всичко гори. Синьото небе е заменено с катранен на цвят въздух. Нося лятна рокля и съм боса. Започвам да бягам далеч от огъня, ала той сякаш си играе с мен. Всеки път, когато се обърна имам чувството, че е все по-близо. Бягам докато ходилата ми не започват да кървят. Плувнала съм в пот и се давя от сълзите си. Искам всичко да спре. И спирам. Огънят ме догонва бързо. Обгръща ме с огнените си езици, прегръща ме преди да ме погуби. Пламвам за миг. Усещам как кожата ми гори. Започвам да пищя. Огънят изсушава сълзите ми. Боли.
Свивам се на кълбо и плача, защото не мога повече. Ала после се будя и отново съм в кутията. Отново се давя. Отново горя. И не умирам, мамка му.
Такъв е животът.