Не е ясно дали талантът му беше наследствен. Аз мисля, че той просто се появи отнякъде, освен това до двадесетата си година той все се опитваше, но не можеше да нарисува нищо. Тук е редно да се уточни, че беше висок младеж с бистри сини очи, оранжева вечно наелектризирана коса и гъсти вежди.  Казваше се Пецо Драсков  -име, което не подчертаваше изобщо умението на носителя му да рисува. Най-голямата му страст беше да пътува. И точно по време на едно пътуване, когато си мислеше, че никога не би могъл да направи нищо като хората, той нарисува първата си картина.

 "Земен рай!" - с тези думи пра, пра... дядото на Пецо посрещна бреговете на един забравен от човечеството остров, този дядо беше толкова стар, че навярно си спомняше изгонването на човеците от Едем и си търсеше друго място, което да нарече "рай".

 Та оттогава се изтърколиха не знам колко години. Дори след неизвестен брой хилядолетия, това островче, кръстено от дядо Адам, продължаваше да заслужава името си. Цветята пред погледа на Пецо бяха тъй свежи както в мига на сътворението си, лесовете бяха девствени и чисти, дръвчетата (ябълки, череши, портокали), бяха все така уханни. Все още над островните поля се виждаха ясно всички звезди, пръснати от господ като сол върху тъмното небе, във водите на езерата все още плаваха водни лилии, а над езерата се извисяваха палми.

 Пецо стоеше на една тучно зелена поляна и се опитваше за пореден път да нарисува пеперудата, кацнала на отсрещното цвете.

- Красиво рисуваш.

Пецо стреснато се обърна назад, защото най-малкото нещо, което очакваше бе да чуе човешка реч на това пусто място.

Пред него стоеше фея, красива като пролетта, с бели крила, бледо лице, на което се открояваха алени бузи, устни, които разпръскваха малинен дъх и дълга зелена коса, бялата ù рокля се простираше до земята, а в дясната си ръка държеше наполовина пълна или празна (зависи от гледната точка) бутилка с уиски.

-Пеперуди, пеперуди! - извика тя и с пиянски зигзаг долетя до картината.

-Не, това е само една пеперуда. - каза уплашения Пацо.

-Грешиш, простосмъртни човече, но всеки има традиционното право да бъде прост. Пеперудите влитат в очите ми и сега мога да видя цветовете, тяхната любов ражда моята надежда, отваря очите ми за копнежа. Имам нужда от цвете, за да поправя счупените си криле, имам нужда от любов, за да светне пламъкът на живота в очите ми.  Любовта е тяхното гнездо, любовта е техния дом. Искам да засаждам пеперуди за бог. Те кацат в облаците и ме чакат, облаците са техния дом, трябва да полетя с тях преди да съм остаряла, те ще ме поведат към смелостта. Годините минават като миг, докато някой умира, аз като сляпо дете стискам крилата им, за да излетя.

-Да, разбрах, че няма нищо по-страшно от пияна фея. - въздъхна Пецо, захвърли картината с пеперудата и започна да рисува портрет на себе си. Реши най-напред да изобрази очите, а феята продължаваше да се поклаща в транс до него и да го гледа, когато той нарисува очите, за негов ужас, феята отново проговори:

- Синьото е цветът на съзнанието, ти рисуваш очите си, без да ги виждаш, защото следите следват стъпките...

- Стига! - изкрещя той, скочи и се втурна в пещерата, за да си събере багажа за връщане в София.

- Горкичкият, не е свикнал да вижда толкова красиви дами като мен, никога няма да си намеря гадже. - изплака депресираната фея, допи уискито и се строполи зад един храст.

 Та тъй се прояви талантът господин Пецо за първи и последен път, защото, когато отново се опиташе да рисува, все се сещаше за пияната фея и му се струваше, че всеки миг тя ще изскочи и ще започне да ръси мъдростите си.