Талисманът
Телефонът меко иззвъня в голямата бежова спалня. Една слабичка бяла ръка се протегна с усилие и вдигна слушалката. Звукът от сигнала се сля с първите сутрешни шумове и заглъхна.
- Да, моля? Не, не ме събуждаш, тъкмо ставах. Да, разбира се, ще дойда, само кажи кога. В десет? Страхотно, ще те чакам на нашата маса. Дочуване! – Младата жена сънено разтърка очи и елегантно отметна завивките. Навън валеше пороен дъжд – съвсем обичайно за ноември, помисли си. После се приближи към масивното орехово огледало и със задоволство огледа стройната си като на самодива фигура. „Май самотата ми се отразява твърде добре – усмихна се – но точно сега чудесно би ми се отразил един топъл душ за събуждане”, след което наметна жълтия си като лютиче халат и бързо изтича до банята. Само след миг вече се чуваше как първите пръски гореща вода докосват с благоговение хладната ù кожа.
- Ще закъснея за обяд, не ме чакайте. Имам среща с Меги в нашето кафене, върнала се е от Америка. Да, непременно ще дойда, щом се видим. Имаме да си кажем толкова много… И аз, целуни татко от мен – и вторият разговор за сутринта бе приключил. Кристина бързо остави слушалката, капна малко парфюм на лявата си китка и наметна граховозеленото си сако. Малко черен молив и спирала допълваха сутрешния ù тоалет. Огледа се критично, направи смешна гримаса и разпусна свободно дългите си червени къдрици. Сините ù като метличина очи блестяха закачливо. „Обичам, когато вали. Има нещо магнетично в мързеливите есенни утрини” – каза полугласно и завъртя ключа в изисканата месингова брава.
Само след няколко минути младата жена радостно подтичваше по шумния градски булевард, усмихваше се на намръщените физиономии на хората и събираше паднали кестени в малък разноцветен плик. Задуха леден вятър и Кристина инстинктивно се сви в тънкото си зелено сако. Огледа се наоколо – май само тя не бе навлякла обичайните за сезона дебела блуза и кожени платформи. Слабичкото ù тяло потръпна и зъбите ù почти затракаха от студ. Червенокосото момиче забърза към топлото кафене, където я очакваше чаша вдигащ пара бял шоколад и усмивката на най-добрата ù приятелка, с която не се бяха виждали повече от година.
Потънала в радостни мисли, Кристина почти не забеляза крехката старица, която с подложена шепа жално гледаше към минаващите хора. Момичето тъжно погледна към старата жена, приближи се и неохотно попита:
- Добре ли сте, госпожо? Имате ли… нужда от нещо?
- Не, момичето ми. Само съм гладна. Чакам от сутринта, но никой не се смили да ми остави къшей хляб или някоя дребна монета. Синът ми ме изхвърли от къщи и вече два месеца откак съм на улицата - прося, за да се изхранвам. Иначе… - очите на старата жена се напълниха със сълзи. Кристина съблече тънкото си сако и наметна рамената на бедната жена.
- Ето, вземете… Поне ще се стоплите. Вземете и това, моля ви – и подаде на старицата няколко едри банкноти. – Едва ли ще помогна много, но… Вярвам, че ако аз бях на Ваше място, и Вие бихте постъпила точно така. – Очите на момичето нежно се усмихнаха. Старата жена благодарно кимна.
- Почакай, скъпа моя… Аз нямам как да ти се отплатя за добрината, но имам нещо, което ще ти е от полза. Вземи – и подаде на Кристина потъмняла верижка с искрящ червен камък, окачен на нея. – Това е талисман. Сложи го на шията си и помисли за онова, което желаеш. Чувала съм, че когато искаш нещо много силно, мечтите се сбъдват. – Старата жена съзаклятнически намигна на момичето.
- Благодаря Ви… Аз… трябва да тръгвам – неловко се усмихна Кристина, взе медальона и забърза към близкото заведение.
Миг по-късно тя бе вече вътре. Седна на триъгълната маса вляво от витрината със сладкиши и щастливо огледа посетителите. Беше неделя и в кафенето имаше какви ли не хора – майки, довели малките си бебета, две любопитни позастаряващи дами, няколко съмнителни личности, скрити под сиво-черни шлифери, една влюбена двойка и четири шумни приятелки, смеещи се невъздържано. Кристина даде поръчката си и замислено извади от джоба си малкият, но тежък талисман. Няколко минути несръчно опитваше да го закачи, след което докосна червеният камък и от все сърце си пожела да открие любовта на живота си. Онзи, който да я направи безумно щастлива, с когото да забрави всичко и всички… и да се понесе по вълните на любовта…
- Може ли?
Никакъв отговор. Кристина щастливо се усмихваше на нещо в пространството, нещо, за чието съществуване знаеше само тя самата. Сините ù очи нежно проблясваха под светлината на малкото кафене, а ръцете ù все така здраво стискаха загадъчния талисман.
- Госпожице, може ли?
В този миг тя като че ли излезе от сладкия унес на мечтите и уплашено се взря в очите на младия мъж, който почти се бе надвесил над стола ù.
- Да, разбира се, седнете. Извинявайте, аз просто… бях се замислила.
- Не се тревожете. Често ми се случва – усмихна се на свой ред и непознатият, който с нескрит интерес наблюдаваше красивата си събеседница. – Е, кого чакате? – запита той с плътния си, басов тембър и блестящите му черни очи се взряха право в нейните.
- Чакам Меги. Приятелката ми – добави бързо Кристина. – Не сме се виждали от цяла вечност. Трябваше да е тук в десет, но… - момичето погледна към сребърния часовник, украсяващ лявата ù китка, и с въздишка продължи – все още я няма.
- Може би ще дойде малко по-късно. А, напитките ни са вече тук. Ще ми правите ли компания? – чаровно се усмихна непознатият и отпи от силното си арабско кафе.
- Щом нямам друг избор – загадъчно отвърна Кристина и докосна с устни горещия си шоколад. Младата жена критично огледа красивия мъж, който кой знае как се бе озовал на нейната маса в тази дъждовна сутрин, и вътрешно се усмихна. Бе прекрасен – гарвановочерни коси, поразяващи очи и глас, който би могъл да привлече повече жени на едно място, отколкото супер разпродажба в съседния търговски център.
- Знаете ли – започна непознатият, – аз не идвам тук всеки ден.
- Така ли? – запита Кристина и се взря право в очите му. – На какво дължа честта тогава? – додаде с усмивка.
- Сънувах сън… Вече два месеца един и същ сюжет. Влизам в едно малко кафене и всички маси са заети. Освен… една. Там стои някой. Някой, когото познавам отпреди, но с когото не сме се срещали. И тъкмо когато се напрегна, за да разпозная чертите…
- … се събуждаш, нали? – добави червенокосото момиче. – Съвсем познато. Но аз… не вярвам в тези неща. В сънищата и всичко останало. – „Къде си, Магдалена Георгиева? Защо не идваш, десет отдавна отлетя… Разговорът стана прекалено информативен, притеснявам се” – помисли Кристина и неспокойно се размърда на стола си.
- А медальонът? Откъде е? – попита младият мъж и докосна студената верижка. Кристина потръпна.
- Една бедна жена ми го даде в знак на благодарност. Казах ù, че няма нужда, но тя настояваше…
- Колко интересно – замислено промърмори чернокосият. – Този пръстен – и посочи сребърния пръстен с мастиленосин камък на ръката си – е принадлежал някога на дядо ми. Според легендата, ако медальонът на Слънцето и Лунния пръстен се срещнат, Съдбата ще благослови притежателите им с вечна любов и много щастие. Какво смяташ за това? – с усмивка запита младежът.
- Мисля, че тепърва ще разберем – с блеснали очи отговори Кристина.
© Яна Все права защищены