На хоризонта се белееха първите къщи на селото. Въздухът трептеше от горещия дъх на лятото, което бе дошло тихомълком. Непрестанното жужене на цикадите раздираше тишината. Колата вдигна облак прах докато преминаваше през боровата горичка по черния селски път. Приятният аромат на свежест нахлу през отворения прозорец на сивия джип. Хладния въздух погали потното чело на Калин. Той въздъхна тежко. Обърна се към съпругата си и промърмори:

– Почти пристигнахме. Точно сега ли проклетият климатик трябваше да се развали. 

   София не отговори. Обърна се да погледне двете спящи деца на задната седалка. Момчетата бяха на десет и девет години. Вятърът леко галеше кестенявите им коси. София се обърна напред и се загледа в приближаващите се къщи. Един спомен изникна в съзнанието ѝ. Когато беше малка, прекарваше летата си в селото. Тичаше по поляните волна като вятъра, а лицето ѝ грееше от усмивка. Обожаваше всичко тук. Баба ѝ и беше най–добра приятелка и често си разказваха истории, седнали под голямата круша в двора. Все още усещаше аромата на узрелите плодове. Това я връщаше към онези щастливи дни, които прекара там в старата кирпичена къща. 

   Тогава всичко се промени. Беше студен зимен ден. Вятърът навяваше преспи в двора на училището, а студът щипеше бузите им. Докато бяха в час, дойде майка ѝ. Баба ѝ беше починала след кратко боледуване. Все още помнеше всичко от онзи ден, когато загуби най–любимия си човек. Същата нощ я сънува. Очите ѝ бяха различни. Гладаха я студено, а слънцето в тях бе изчезнало, заменено от непрогледен мрак. Облечена в черни дрехи, тя се приближи да София с усмивка, от която косъмчетата на врата ѝ настръхнаха. Малкото момиче тичаше по хълмовете, а баба ѝ я следваше по петите. Когато я настигна прошепна в ухото ѝ: „ Не идвай повече тук!”. София усети студения дъх на баба си върху ухото. Всичко бе така истинско. Когато се събуди видя, че краката ѝ бяха издрани и мръсни. Лежеше в леглото си в стаята в малката кирпичена къща и се взираше дълго в непрогледния мрак. Стори ѝ се, че чува шепот от ъгъла на стаята и сподавен гърлен смях.

   От този момент насетне, не посмя да се върне. Забрави щастливите мигове, които прекара тук на това място. После бавно селото опустя. Старите хора, които огласяха улиците вечер с песни и смях изчезнаха. Къщите утихнаха. От тях лъхаше студенина и смърт. Сега пътуваше по настояване на майка си. Тя беше много болна и заръча на София да отиде в старата къща и да намери бижутата на баба ѝ, прибрани в стария скрин. Каза им да се върнат по светло. Стигнаха първите къщи. Улиците бяха призрачно тихи. Само сиви гълъби бродеха наоколо самотни и забравени. Белите кирпичени къщи пустееха, а дворовете бяха обрасли с трева. Стигнаха до тяхната къща. Нейният двор бе грижливо окосен от баща ѝ, който идваше тук да поддържа спомена жив. 

   Спряха колата пред дървената порта и слязоха. Момчетата потъркаха очи и се огледаха объркано наоколо:

– Стигнахме ли? – попита Асен.

– Да. Хайде, слизайте – отвърна София

– Хайде да потърсим съкровище! – предложи Калоян.

Двамата изскочиха от колата и се втурнаха към съседната ливада.

– Не се отдалечавайте, момчета! – провикна се Калин след тях.

   София отключи тежката дървена порта и влезе в двора. Приятен хлад лъхна лицето ѝ. Старата круша все още стоеше там гордо изправена, неподвластна на времето. Уханните ѝ плодове се бяха разпилели на земята. Две врабчета кълвяха настървено остатъците. София усети как буцата в гърлото ѝ се надигна, а парещи сълзи напълниха очите ѝ. Затвори очи за миг. Обърна се и видя, че бе останала сама тук. Калин бе отишъл след момчетата за съкровище. София се качи по дървената стълба, която изскърца недоволно под краката ѝ. Отключи вратата и влезе в коридора. Вътре бе тъмно и студено. Белите пердета бяха спуснати. Белият олющен шкаф стоеше като отдавна забравен страж на миналото. София отвори чекмеджето. Зарови вътре и видя бродираната кърпичка на баба ѝ, прилежно сгъната. Белотата ѝ заслепяваше очите. София я взе и бързо я прибра в джоба си. Вътре, прибрани в кутийка строяха златните пръстени на баба ѝ. Тя прибра тях в чантата си и точно тогава чу зад гърба си отчетливото:

– Казах ли ти да не идваш повече тук!

   Косъмчетата по врата ѝ настръхнаха. София усети как кръвта ѝ се вледени, а очите ѝ пресъхнаха. Тя затвори бързо чекмеджето на стария скрин и изскочи навън. Затвори и заключи вратата с треперещи пръсти. Изтича по стълбата, която изкрещя недоволно под краката ѝ. София се спря долу под старата круша. Загледа се в затворения прозорец. Видя как пердето се открехна. Две черни очи я гледаха втренчено. После пердето се върна на мястото си сякаш нищо не се беше случило. София покри устата си с ръка. Стон се надигна от гърдите ѝ. Усети нечия ръка на рамото си. Изпищя и се обърна. Калин я гледаше загрижено.

– Добре ли си? Бяла си като платно! – прошепна той.

– Да. Просто ми се стори, че виждам някого горе в прозореца. –отвърна Софич.

– Хайде да потърсим децата. Можем да хапнем тук и после да тръгнем.

   Двамата излязоха навън. Затвориха и заключиха тежката дървена врата. Взеха голямата хладилна чанта от колата. Пресякоха старата калдъръмена улица. Стъпките им отекнаха. Ехото ги поде и повтори в зловещата самота на това забравено от бога място. Стигнаха ливадата и видяха момчетата в далечината. Смееха се безгрижно и се гонеха по раззеленилата се след юлските дъждове преди няколко дни трева. Застанаха на сянка под една голяма слива до стар бунар. Разслтлаха шареното одеяло и седнаха върху него. Извадиха сандвичите, които София беше приготвила от предната вечер. Нахраниха се. София гледаше децата. Любов изпълваше сърцето ѝ. Забравила за предупреждението от съня си, тя се любуваше на момчетата, които се гонеха из ливадата. Смеховете им огласяха забравеното село. След дълги игри, София се загледа в поруменялото слънце. Усети вечерния хлад върху кожата си. Сумракът бавно пълзеше по короните на боровете. 

   Тя усети непознат ужас да пълзи по гърба ѝ. Прибра одеялото бързо в чантата и скочи на крака. 

– Хайде, да вървим! Не трябваше да заамръкваме тук!

– Добре ли си? – попита Калин.

– Тръгвай! – изкрещя. Гърленият ѝ глас отекна в тишината наоколо. 

   Тръгнаха обратно към колата си. Тогава видяха нещо различно. Улиците вече не бяха пусти. Изпълниха се с хора, които сновяха бавно наоколо. Зловещи усмивки грееха на лицата им. Една възрастна жена с побелели коси спря София:

– Къде сте тръгнали, чедо? – просъска тя. От устата ѝ лъхна дъх на смърт. 

   София не отговори. Опита се да хване дръжката на колата. Студената ръка стисна здраво нейната. София се втренчи в черните очи, които бавно поглъщаха живота от очите ѝ. Усети мрака да нахлува във вените ѝ. Сърцето ѝ се вледени. Опита се да се отскубне от хватката на непознатата. Чу гласа на Калин, който викаше името ѝ. Успя да се отскубне и отвори вратата на колата. Влезе вътре. Все още усещаше ледените ръце, впити в нея. Черните очи останаха в съзнанието ѝ. Огледа се. Видя двете треперещи деца на задната седалка. Бяха се сгушили един в друг и гледаха майка си с ужас. Навън Калин стоеше вцепенен пред нея. Очите му гледаха втренчено едно момиче, което улови ръката му. София изкрещя името му. Хората навън го обградиха. Калин издаде пронизителен писък, който вледени кръвта на София. Движеха се бавно. Усмивките не слизаха от лицата им. Видя как момичето протегна ръка към гърдите на Калин. Усетила туптящото сърце под дланите си, тя разкъса плътта му. Пронизителният вик на Калин накара София да запуши ушите си с ръце. Мъртвешката ръка проникна в гърдите му. Стисна с железни пръсти туптящото сърце. Изтръгна го. Калин се строполи на земята. Момичето поднесе все още топлото сърце към устните си. Разкъса плътта му със зъби, а от устните ѝ потече топла кръв. 

   София изкрещя и тогава всички се взряха в нея. Приближиха се към колата. Момичето, което бе убило Калин я гледаше с черните си очи. Устата му, от която все още капеше кръв, бе изкривена в гримаса на наслада. Хиляди ледени ръце се впиха в колата, а лицата ги гледаха през прозорците с усмивка. София се отърси от вцепенението. Премести се на шофьорското място. Ключът все още бе там. Тя го завъртя, а колата изръмжа. Потегли с бясна скорост, оставяйки зад себе си трупът на Калин и съществата, които тичаха след нея. Излезе от селото все още трепереща. Децата мълчаха ужасени. Кръвта по колата бе единствен свидетел за станалото. 

   Стигнаха до полицейското управление. Разказаха за случилото се на следователя, който ги изгледа невярващо. Когато отидоха там на другия ден не намериха трупа на Калин. Нямаше и помен от кръв на пътя. Обявиха го за изчезнал. Скоро всички забравиха за него.

   Тази нощ, София сънува отново баба си. Тя я гледаше със студените си очи. Ледената ѝ ръка се бе впила в нейната. София се усмихваше в отговор, а мракът пълзеше по тялото ѝ. Събуди се с писък. Усети нечия ледена ръка, вкопчена в нейната. Огледа се и видя Калин, който я гледаше втренчено. Надвеси се над нея и тя усети леденият му дъх по лицето си. Ръката му се стрелна към гърдите ѝ. Изтръгна сърцето ѝ. Мракът обгърна София. Ледената хватка на смъртта я сграбчи. Тя се усмихна, а зелените ѝ очи потъмняха. 

   На другата сутрин никой не откри София. Децата намериха само локва кръв там, където тя бе лежала. Плакаха дълго за родителите си. Очите им пресъхнаха от мъка.

   Там в селото Калин и София все още бродят всяка нощ. Очите им са студени, а устните им гладни за плът.