Беше студена зимна вечер. Вятърът подемаше реещите се в небето снежинки и ги понасяше в лудешки танц...

Малкото село уютно се беше сгушило под бялата пелена на снега в очакване на Новата година. Улиците бяха пусти, селската кръчма немееше, но зад светещите прозорчета на къщите цареше празнично оживление.

Никой не забеляза самотната фигура на скитника, търсещ подслон за през нощта. Той вървеше по безлюдните пътеки и само от време на време вдигаше поглед към небето, за да се наслади на неразбираемата игра на прозрачните кристалчета... Надяваше се тази вечер някой да се смили над него и да го приюти в своя дом. Но дълбоко в душата си вече знаеше, че ще посрещне Новата година сам, като страничен наблюдател на човешката радост.

Надничайки през осветените прозорчета, той можеше да види сияещите очи на възрастните и децата, можеше да почувства пулса на живота, течащ във вените на тези непознати хора. Той безмълвно наблюдаваше картините на всеобщо веселие и видяното го изпълваше със спокойствие и вътрешен мир. Макар и сам-самичък в мразовитата нощ, той не чувстваше студа – душата му бе изпълнена с топлота и благост, с умиление си спомняше за миналото – за всички онези моменти, прекарани с любимите хора, които сега толкова силно му липсваха, за преживените дни - повечето от които завършили с лош край, но все пак дни, научили го, че някои неща в живота се случват просто така, без смисъл и че именно тези необясними нещастия имат за цел да ни покажат, че сме просто хора, осъдени безропотно да приемаме изненадите да живота. Той се беше подчинил на своята съдба и благодареше на Бог, че му бе позволил да сподели радостта на тези хора – сега те му бяха близки. Обединяваше ги чувството, изпълнило душите им, чувството, което ги караше да се усмихват. Да бъдат по-силни и да не се страхуват от утрешния ден...

Вече не валеше сняг и скитникът неусетно се бе озовал пред малка къщичка в самия край на селото. През прозорчето едва-едва се процеждаше сноп светлинка. На фона на белотата на снега къщата изглеждаше сива и мрачна... Това не беше поредният дом, изпълнен с глъч и веселие, нямаше го смеха, нямаше я топлината... Скитникът почувства внезапен хлад, в душата му се загнездиха страх и безпокойство... Той потрепери неволно и се вгледа в света зад прозореца...

Стаята беше малка и се осветяваше от една-динствена свещица, поставена на масичката до леглото. По-голямата част от помещението тънеше в мрак и на човек му се струваше, че по голите стени пробягват злокобни сенки...

Сякаш всичко се беше заслушало в тихия женски глас, напевно шепнещ на малкото дете, свито в леглото. То лежеше съвсем неподвижно и с пръстчетата си беше обвило топлата майчина ръка. Големите му, изпълнени с тъга очи, се взираха с надежда в очите насреща и търсеха опора, защото то чувстваше как малкото му детско сърчице отслабва и забавя своя ритъм... Майката го прегърна и безмълвно започна да се моли... Искаше и се да вие от болка, да плаче, да обвинява, но смисъл вече нямаше. Тя живееше заради своето дете, отдаде му сърцето и душата си... и когато то си заминеше, щеше да си отиде и тя – беше решена да го закриля и обича както в живота, така и в смъртта...

Свещта гореше, но пламъкът и безмилостно приближаваше своя край...

Детето се вгледа в топлите очи на майка си, които сякаш му нашепваха „лека нощ, чедо мое, обичам те...” и то заспа... спокойно и с усмивка...

Някой заплака в тишината... след миг всичко утихна... отнякъде долетя смях и животът продължи своя ход...

Две самотни сълзи се отрониха от очите на скитника, но той сякаш не ги забеляза. Стоеше срещу прозореца и със свито сърце се взираше в тъмната стая... там вече нямаше никой...

Камбанният звън, оповестяващ началото на Новата година, го извади от унеса, в който беше изпаднал...

Отново валеше сняг и от небето се сипеха красиви снежинки. Вятърът ги подемаше и ги унасяше в своята безкрайна игра... Скитникът погледна нагоре, за да се полюбува на неповторимия им танц и там, между тях съзря образите на майка и дете – изящни и съвършени  като самите снежинки, безсмъртни като обичта, която ги свързваше...