„Капризът е женския разум“ – мислеше си той, броейки останалите му банкноти. Удържаше фронта доста време – от обяд чак до четири часа. Но после жена му се тръшна, че ще затворят мола, че… И от поредните „че“-та той се предаде. Въздъхна, даде й парите, сети се, че дори не обърна внимание какво иска да си купи и се поздрави, че поне разума е запазил в тая простичка по сложността си поредна операция без наркоза…
После тя се върна, облече нещо, завъртя се пред него, той с опитен глас потвърди колко е хубаво това нещо и отново се поздрави, че си е спестил поне нервите от гледката на непотребни, но изключително нужни ней вещи…
След вечеря тя отиде да потърси място на новопридобитото в гардероба. Със сигурност щеше да освободи още един рафт от неговите два, да натъпче чорапите и гащетата като цаца в консерва в последния, та да осигури още малко пространство за себе си. А може да поиска и нов гардероб – този вече не й стигаше.
Той даже не погледна какво става. Взе си книгата и се опъна във фот ...