Те

„Капризът е женския разум“ – мислеше си той, броейки останалите му банкноти. Удържаше фронта доста време – от обяд чак до четири часа. Но после жена му се тръшна, че ще затворят мола, че… И от поредните „че“-та той се предаде. Въздъхна, даде й парите, сети се, че дори не обърна внимание какво иска да си купи и се поздрави, че поне разума е запазил в тая простичка по сложността си поредна операция без наркоза…

После тя се върна, облече нещо, завъртя се пред него, той с опитен глас потвърди колко е хубаво това нещо и отново се поздрави, че си е спестил поне нервите от гледката на непотребни, но изключително нужни ней вещи…

След вечеря тя отиде да потърси място на новопридобитото в гардероба. Със сигурност щеше да освободи още един рафт от неговите два, да натъпче чорапите и гащетата като цаца в консерва в последния, та да осигури още малко пространство за себе си. А може да поиска и нов гардероб – този вече не й стигаше.

Той даже не погледна какво става. Взе си книгата и се опъна във фотьойла. Марцелин, Приск, Лиутпранд… Далечна епоха, познати хора…

И усети нещо дразнещо. Не, не от похарчените пари не от мисълта, че пак ще трябва да измисля пестеливи сочни и евтини манджи, не от поредната женска чаровна глупост…

Дим!

Скочи. И изтича в спалнята.

-     Май нещо гори!

Тя го погледна почти спокойно. Почти, защото той пак беше без чехли и хем късаше чорапите, хем можеше да одраска паркета в хола.

-     Откъде си сигурен?

-     Мирише ми… - и той се заоглежда – Трябва да открием къде е. И да викнем пожарната, ако е опасно…

Тя внимателно сгъна поредната блузка – не толкова розова като другата, но не и толкова алена като очакващата сгъването си.

-     И какво ще кажеш на пожарникарите?

Той преглътна. Но беше възпитан да не напуска женска компания без извинения.

-     Ще им кажа… - и изрева – Пожаааар!

Тя запуши уши.

-     Аууу, че селяндурско! Не може така…. Какво ще им кажеш, какво ще обясниш? И как смяташ да угасят пожара?

Нещо взе да пулсира над лявото му ухо.

-     Виж, усещам дим. Може нещо малко да е. Остави тия боклуци, ела да видим къде е. Възможно е да е нейде отвън, да вдигнем хората от входа…

-     Такааа… Сега пък хората ще вдигаш… Какво ще им обясниш? И какво смяташ да правите?

Туптенето мина в ритъма на африкански тамтами… Опита се да го спре с конска доза сарказъм.

-     Ще свикам събрание. Ще предложа някого за председател, ще посоча протоколчик, ще докладвам… Абе, ти чуваш ли? Пожааар!

Тя презрително го погледна:

-     И кого ще предложиш за председател? Само да не е оня овен Киро. Вчера ме срещна и даже не поздрави. А жена му в магазина…

Тамтамите вече звучаха като сигнал на Шака Зулу към ордите му. Опита се да се овладее…

-     Мило… Скъпа! Гори нещо… Ей го – виждам вече дим…

-     … А оная от третия етаж…

Той тръгна към вратата. Тя се лепна за гърба му и засъска като малка отровна змия:

-     Ама не бягай! Какво ще кажеш на събранието? Хайде, убеди ме мен… Хайде, бе…

Изхвърча от стаята. По пушека, по пушека – видя димящото пластмасово кошче в тоалетната. Не се запита кой е метнал вътре фаса. Той не пушеше.

Грабна кошчето, изхвърча на балкона и хвърли вече разпалващата се топка нейде навън. Сетне тръгна да се облича за оправянето под балкона – да доугаси огъня, да разчисти.

А от спалнята се носеше:

-     … И да ти кажа – нищо не разбираш. Обясни ми – какво ще кажеш на хората, как ще ги убедиш, че е опасно, кого…

Той погледна с въжделение балкона. И се отказа. Едва трети етаж е. Ще оцелее, но така ще го гипсират, та няма да може да мръдне. И ще се наложи да я слуша, слуша, слуша…

Защото нищо не гарантираше счупване на ушите…

Плюс - https://genekinfoblog.wordpress.com/2019/10/23/%d0%b5%d1%81%d0%b5%d0%bd-%d0%b5%d1%81%d0%b5%d0%bd/