5 окт. 2014 г., 20:50

Театрални мераци 

  Проза » Юмористическая
791 0 2
8 мин за четене

 

 

                                          Прибираме се с леля  Мита от репетиция.Отскоро тя е режисьор,а аз съм помощник-режисьор на  театрална банда от пенсионери в кварталния им клуб.Подготвяме  комедията „Ромео и Жулиета над седемдесет” създадена талантливо от местен автор.Тя е негов дебют в сатиричния жанр и това от километри си  личи.Артистите са бивши изпълнители от фолклорния състав „Девет бърда,девет кросна и девет хурки”. Те също са дебютанти,а и ние с леля Мита сме такива в режисурата.Леля Мита има размаха и самочувствието на перфектния режисьор,но й липсва опита.Уж трудът в театъра е предимно духовен,но нашата умора тая вечер е физическа. И двете имаме мускулна треска.Цял ден учихме Жулиета как да скача от тераса,Ромео как да се катери по въжена стълба ,статистите обучавахме как да играят бодливи храстчета и още какво ли не.Затова ходим сега леко разкрачени като уриниращи крави.Добре ,че луната се е скатала някъде зад облаците и е тъмно като във външния отвор на ректума ,та няма кой да ни види. Когато излизаме на една по-осветена улица,  леля Мита се спира и ме поглежда премрежено с преценяващ поглед:

- Фанче, знам че се чувствуваш като истискано  до последна капка виме от аджамия-доячка.И аз съм така. Грехота ще е да се приберем веднага и се тръшнем в леглата. Преумората ще подпре клепачите ни, ще затупти като сърце на гърмян заек в петите ни и ще ни тормози безпардонно часове преди да заспим. А ние с тебе, мила, сме вече театрали, хора на изкуството и културата. Ние сме мерудията и пипера на живота, радиусите на арткръга и като такива, трябва да го живеем с изящество и маниер на бонвивани. Каня те в кръчмата на местните аркашки на чаша вино и мезе, за да се запознаеш с културните им традиции извън театъра.

- Ама, како Мито, мъжът ми утре ще ходи на село да бере лозе и ми поръча да се прибера навреме.

- Е-е-е-е и ти сега! Обади му се по мобилния, че малко ще се забавиш .Да не те чака, а да си ляга.Пък и аз нямам намерение да затваряме заведението.

                  Хванахме едно такси и само след минути бяхме пред въпросното кръчмле. Вътре беше пълно, но от цигарен дим почти не се виждаше нищо. Качихме се на втория етаж и открихме една самотна масичка за двама.Заведението беше на самообслужване. Но докато леля Мита се спусна към бара, към нея се приближи някакъв друг радиус на арткръга, който съм гледала  на сцената в местни спектакли.Той беше в пенсионна възраст,но все още играеше в  роли от по пет-шест реплики. Галантно поднесе към мустаците си ръката на леля Мита и я погъделичка с тях.Тя се засмя кокетно и му хвърли един зашеметяващ смарагдов поглед. С това напълно заслужи почерпката ни  и само след миг аркашката донесе две чаши вино и чиния с притоплена пастърма като разбира се не забрави да погъделичка и мене с мустаците си.

                   - Ей така е всяка вечер тук,Фанче! В тая кръчма  аркашките се срещат, жалват, утешават, преживяват величие или падение, поделят любовните успехи и разочарования.Това е сцената на живота им. Аз обичам много тия деца на Мелпомена.Още от малка се изявявах като артистка. Страшно обичам да се изявявам!Имах страхотна памет. Можех да запаметя от два прочита  и най-дългото стихотворение. Гласът ми звучеше ясно и силно като цар-камбана и  училищен хор от сто човека не можеше да го заглуши. Нямаше училищен празник, в който да не се откроя с рецитиране или декламиране.Нямаше конкурс,в който да не участвувам и да не взема награда.Включих се в театрален състав и играх  фея на приказките.Тогава за първи път чичо Гошо магазинера ме гримира,а учиная нави косата ми с хартиени ролки.Най-смешното беше,че излязох на сцената пред препълнена зала с дълга рокля обсипана с нарисувани картинки  от приказки, гримирана и с коси на масури,но със шушони подсилени с шаечни табани отдолу.Обрах овациите на вкиснатото от скука и непретенциозно гражданство.

                               Една година по-късно поднесох поздравителен адрес на стария Добрич,основателят на акробатичната циркова трупа по време на есенния ни панаир..Но понеже изключиха светлините в цирка, докато включат цветните,аз по грешка съм целунала смешника Тото по червения изкуствен нос.Но грешката се разбра и  отново целунах тоя път вече самия дядо Добрич.

                                Играх и в куклен театър.Там имах винаги по две роли.Най-успешната ми беше ролята на козата Грудка.И до ден днешен мога да блея като коза прекрасно и го правя с удоволствие.

                                Леля Мита изведнъж опъна врат,облещи очи и започна с треперещ глас да блее така  успешно,че всички в заведението  обърнаха очи  към нашата маса с  възхищение. Когато тя спря, пийналите аркашки бурно я аплодираха,а тя грейнала им отправи грациозни реверанси.

 -Умеех да разказвам, Фанче и  увлекателно приказки.Ежегодно се явявах на един конкурс за най-добър разказвач на приказки.Случваше се в седмицата на детската книга и песен.Лошото беше,че винаги забравях приказката по средата.Но не се оставях да преживея срама от незнанието си.Започвах да импровизирам и се получаваше някаква нова приказка. Винаги си избирах да разказвам  малко известна приказка,така че журито нищо не усещаше.Изобщо аз бях  години наред местна театрална знаменитост.Започнах тайно да си мечтая за тогавашния ВИТИЗ.Хубаво,ама като изказах явно пред  тати желанието си, той каза „Не,не и не!В мойта къща курви не ща!” и мечтите ми отидоха на кино.Ех,ако знае България какъв талант загуби в мое лице,няма да може да прежали тая загуба.-И леля Мита отпи нова глътка вино,замези замислена с парче пастърма и продължи-Като се омъжих за Гатю Авджиев и заърших висшето си образование  започнах работа в едно голямо предприятие.Там се включих веднага в самодейния сатиричен състав.Водещият състава беше професионален артист от тукашния театър.Много си допаднахме двамата.Започнахме да бичим с него халтури.Припечелвахме тук-там по някой грош,но по-важно беше тръпката,Фанче!Леля ти Мита тръгна и по турнета.Представи си препълнена зала.Прожектори насочени към мен,всички са затаили дъх и не смеят да клепнат с очи,а аз съм центъра на вниманието.Изстисквам от себе си до капка вдъхновението и таланта,вихря се като лятна буря,катарзис... и накрая събирам овации.Ех,Фанче,Фанче,да знаеш само каква сладост има в тия преживявания,сестро!После следват букети с цветя,предложения за срещи,гала-вечеря...Спомням си веднъж как в разгара на сценичните си страсти шутирах яко една голяма озвучителна тонколона и тя падна сред публиката от първия ред.Един мераклия-зрител я донесе на сцената.Оказа се здрава,въпреки че ръководителя на музикалния състав си скубеше зад сцената косите.

                            Веднъж по време на един самодеен спектакъл играх на въртяща се сцена.Как се обърках и до днес нямам обяснение,но я прекрачих и се пльоснах  в нисшата за оркестранти под сцената.Разпищях се от болка,защото си бях счупила крака.Виках,но в залата  започнаха  да ръкопляскат  бурно.Хората  мислели,че това е част от пиесата и тъй като виковете ми за помощ звучали много истински, ме аплодираха бурно..Когато линейката дойде и ме изнесоха на носилка, публиката ме изпрати, станала на крака .

                          Една година бях на семинар на Слънчев бряг.Присъствувахме представители на четири големи завода .Всяка вечер имаше дискотека и  подготвяхме забавна програма.Навихме се с един колега,казваше се Моню, да играем откъс от балета „Лебедово езеро”.Аз да бъда оня ахмак Зигфрид,а Моню да е омагьосаната Одета.Речено,сторено.Облякох  прилепнал по краката ми  панталон и наметнах плащ от протрит чаршаф с дупки.Плащът закрепих около врата си с една голяма сребърна звезда.Моню беше с бяла,силно набрана балетна рокличка от тензух,бели терлички и бели къси чорапки върху рунтавите си балдъри.Той си беше много стеснителен, но явно ми имаше голямо доверие, защото се съгласи да участвува. Беше чувствително по-нисък и по-слаб от мене. И до сега не съм наясно защо цялата зала се разтресе от смях когато се появихме. Моята работа беше къде- къде по-лесна от тая на Моню. Аз се пъчех само, водейки косматата си дама за ръка, опънала бях яки бедра и описвах скромни фигури в средата на залата. Моню подрипваше и подскачаше около мен екстазно и почти на пръсти, кършеше  вълнообразно ръце и загрижено гледаше в краката си. Внимаваше да не го настъпя, което щеше да има тежки и невъзвратими последици за него.Но в разгара на танцовия драматизъм, по време на един забележителен пирует, моята космата Одета се спъна в  масивния ми  дирек. и неочаквано се срина на земята.Публиката изригна в мощен и  възторжен смях.Теракотът се пропука,а и по стените се появиха пукнатини. Все едно беше минала сеизмична вълна с местен епицентър. Ако не ми вярваш, един ден ще те заведа лично да видиш пукнатините, Фанче. Изпаднах в конфузна ситуация. Какво да я правя тая издънила се Одета?! Не му мислих много. Грабнах я под мишци и я повлякох зад импровизираната  завеса.Няколко десетки зрители едва удържащи се, се наредиха на опашка пред тоалетната , а други ронейки сълзи от смях хихикаха с последни сили. От нея вечер, Фанче, управителят на хотела пускаше зрители за нашия скеч само с входни билети. Поради големия интерес удължиха семинара с  десет дена.Още от обяд се виеха опашки за билети. Ние бяхме най-великата атракция за ранния пролетен сезон в Слънчев бряг.

                        Веднъж участвувах в една седянка на сцена. Беше по-точно беленка. Аз играех една устата комшийка на гостоприемните стопани,която разказваше на присъствуващите. как е пристанала на мъжа си.Така силно изживявах младите си години,че станах да покажа как е станало всичко.Но за беда се подхлъзнах на оронените на сцената царевични зърна и паднах.Яко натъртих седалищните си части, но най-голямата атракция беше, че вирнах до носа си и двата си крака, фустанът ми се запретна  и показах на целокупната публика някои от женските си прелести. Е, преживях го, Фанче. Какво да се прави?! Рискове на професията.Ама и до днес нагоре и надолу из тялото ми пътува едно незаглъхнало съжаление, че не можах да разкрия докрай своя талант на актриса.Дано сега се прочуя като режисьор,че и ти покрай мен като помощник-режисьор. Нямаме много време за губене, приятелко.Трябва да се докажем!

                        Станахме от масата, разделихме се с аркашките и поехме в есенната нощ към уютните си домашни бърлоги. До мене в таксито една нереализирана актриса  пееше тихичко някаква песен,усмихваше се загадъчно, а зелените й очи флуоресцираха в мрака.

© Диана Кънева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • И аз като такава самоНАдейна актриса да кажа - аплодисменти!!! И на сърцатите любители театрали, и на авторката!:D
  • Харесах разказа.Достави ми удоволствие.Всяка възраст има своята красота и талант, за преживяване на трудностите в живота.Една задушевна и вълнуваща атмосфера,прекрасно пресъздадена от авторката!
Предложения
: ??:??