Една реалистична антиутопия... Забранената зона, наречена Територията... Земята, където някога е живяло племето на българите... Пустинята, сметището на Европа... Част от Великата американска империя... Граничеща с Джипсиленд...

История с минало, с възможно бъдеще, с мрачно съвремие...

П.П. Написана преди три години, оказваща се все по-реалистична уж фантастика...

1.

Джейн и Джон се ожениха...

Време беше да минат от нормалното  към социалното сексуално общуване.

Навършваха тридесетте, след пет години трябваше да предадат в Обществения дом две деца – така, както изискваше цивилизационният закон. И както бяха направили родителите им навремето...

Поради което Джейн се раздели с голямата си любов – красивата Грета. Край на нормалния секс, край на нежното женско общуване, край на красивите вечери сред приятелките...

А Джон трябваше да каже “Сбогом!” на Пиер. Край на здравия мъжки секс, край на вечерното общуване в елегантните барове от типа “№ 7“ /какъвто номер официално носеше техния пол сред 50-те открити до този момент/.

С две думи – край на традиционната любов...

И начало на социалното семейно гнездо...

Което свиха на 16 етаж в Трета кула при Супернебостъргач 100...

Грета и Пиер им направиха царски подарък – истинска гарсониера, цели 20 квадратни метра. При това на специален етаж за можещи да си позволят разкош двойки. Дори общите тоалетни бяха две, а баните даже три – при това само за осемте семейства, обитаващи етажа...

Вярно, не беше толкова весело, както на по-долните етажи, където бяха настанени несемейните. Там имаше барчета, устройваха се купони, създаваха се условията за свободен и демократичен джендърен избор на партньор/партньорка в рамките на една нощ...

А тук...

А тук задачата на младите хора беше друга. Поради което те се завръщаха в семейното гнездо уморени и се залавяха със съзидателен междуполов труд в името на обществото. Все пак, двете деца трябваше да бъдат предадени в Обществения дом. А преди това да се родят...

Та – трудно, необичайно, често дори противно, обаче се налагаше старателно да извършват ретроградните сексуални движения. И да се опитват понякога да стигат до интерес, че даже и до оргазъм...

За това спомагаше спалнята – с широко легло, нарочно създадено за постепенно свикване със странното спане редом с човек от друг пол, с красивите тапети, хубавите мебели и тънките стени, през които трябваше да чуват подкрепящи ги звуци от останалите седем спални...

А суперразкошът беше до сами гарсониерата им – балкон, гледащ към прозорците на огромното здание на Централен Ню Йорк. При внимателно взиране в долния десен ъгъл на погледа се виждаше част от Сентръл парк – сега музей. Над него бяха запазили дори вертикално празно пространство, стигащо чак до купола на града. Което беше, разбира се, пилеене на жилищна площ, но какво ли не прави американецът, за да съхрани част от древната история на великата империя...

Джейн и Джон бяха доволни в гнездото си. Особено, когато вечер гледаха новините на телевизионната стена и ужасени научаваха какви зловещи неща се случват в изостаналия околен свят...

Някъде в Мексико /за мястото му дори се посдърпаха – Джон твърдеше, че е нейде в Япония, Джейн беше сигурна, че е част от бившата германска империя, която, както помнеше от предпоследния, трети клас в училище, заемаше централно място в континента на негрите/, та някъде в Мексико хората се убиваха, за да имат място за живеене. А напоследък в новините се запромъкваха съобщения за появата на канибали в далечна Канада...

Храната не стигаше, жилищата бяха недостатъчни...

Но великата американска империя царуваше над света и умело използваше ресурсите му – защото суперхората, които бяха нейни граждани, имаха всички права да живеят нормално...

За сметка на изостаналите биологически, културно и политически деградиращи човекоподобни. Които бяха товар, та дори излишък за господарите на света...

Е, някои американци можеха да си позволят известен разкош. Гарсониерата на Джон и Джейн беше първото стъпало на издигането. Но имаше хора, които живееха в огромни вили по океанското крайбрежие...

Целта на всеки американец беше да успее... И да излезе от градските пещери, да си купи поне сто квадрата свободна площ нейде сред природата...

За което трябваха пари. Много пари...

Разбира се, Джон и Джейн не бяха празни мечтатели. И знаеха, че към върха се тръгва бавно, спокойно, с премерена крачка. Поради което бяха убедени, че са на прав път, когато си направиха плана за живота: две деца, а след сдаването им в Обществения дом – усилен труд на по две места, пестене, устрем в кариерата...

И така – докато Джон стане поне собственик на фирма с милиарден капитал, а Джейн се издигне в администрацията до поста говорител на вицепрезидента...

Планове, планове – но имаше и реалност.

И тя поднасяше изненади.

Каквато им направиха групите от Лесбо-гей свободната компания.

При поредната вътрешна лотария Джон изтегли печеливш билет. Романтично пътешествие до Джипсиленд с придружител...

Разбира се, посочи Джейн и сега бяха заети да стягат багажа. А той не беше малко – гримовете им, тоалетните принадлежности, три вида прашки – женски, мъжки и мъжки с женски оттенък, модни дрехи и, естествено, екипировка за сафари...

Защото ходили вече на далечните Балкани /тук също поспориха къде е тази държава на екзотични диваци, Джон смяташе, че в Тихия океан, Джейн беше уверена, че е чак в Колорадо/ им казаха, че почти няма разлика между сафари в последния зоопарк в Африка и разходка до Балканите. Също зверове, също джунгла, също мизерия, също много черни...

Така че вечерта преди пътуването двамата си легнаха рано. Нямаше време за нежни ласки, пък и седмица преди това бяха се упражнявали в задължителните секс пози, та Джейн смяташе да не си губят времето, ако измерванията  покажат настъпваща бременност. Просто не й се занимаваше с тия нужни за бъдещите деца, но изморяващи я ретроградни игрички – според нея, дори доста нехигиенични и дразнещи организма й, свикнал на нежната любов на Грета...

Което, впрочем, Джон одобряваше – и нему не му се щеше да прегръща крехката Джейн, а да си представя обезкосмения, як, пъргав Пиер с...

В този момент обикновено му ставаше лошо и той вземаше поредната таблетка, според докторите нужна за постепенно изчистване на нормалността му и превръщаща го в хетеросексуален...

2.

Слънцето в техния сектор изгряваше точно в седем сутринта. Нито сезонът, нито климатът влияеха на меката, топла светлина. А часът беше определен според проведеното гласуване в сектора. Повечето жители работеха на сходни позиции и нямаше нужда да бъдат събуждани по-рано...

Още предната вечер багажът – три големи куфара, плюс “спасителния” сак, бяха изпратени към летището.

Така че двамата бяха необременени с товар, а и имаха достатъчно време, за да закусят в модното тази година кафене на 244 етаж на небостъргача.

Оттам имаха само пет минути ход със скоростния асансьор до площадката на покрива, а после започваше приключението...

Като начало трябваше да отидат до летището. Което се намираше недалеч, в района Бостън, някога самостоятелно градче, а сега квартал на Северен Ню Йорк. Някакви си час и десетина минути път по аутобана.

Е, можеше да прелетят с местен атомолет, можеше да отидат и със суперскоростното метро, но Джон искаше да покаже на съпругата си гордостта на всеки американец – вилите по Източното крайбрежие. Подобни имаше на Западното, но там бяха само десетина, докато тук покрай плажовете се разполагаха цели тридесет частни дворци – символ на благополучието и белег на изключителни възможности. Плюс примамливата символичност какво може да постигне американецът, ако се труди непрестанно в офисите и централите на бизнеса...

Сладостта им беше и в тяхната обособеност като награда и знак. Не всеки, съвсем не всеки можеше да натрупа необходимите средства, та да си купи подобна вила. Понякога дори милиардерите нямаха достатъчно авоари и се налагаше да се задоволяват с няколко етажа в небостъргачите на Централен Ню Йорк или Сан Анджелес...

Имаше неща, които и парите не можеха да купят...

Старинният автомобил вдигаше само 800 километра в час по релсите на аутобана. Това даваше възможност на двамата да се любуват на белите вили, кацнали като чайки покрай брега...

- Ще дойде и нашият ден – каза мечтателно Джон...

Джейн само въздъхна. Земята беше така пренаселена, че някъде хората се опитваха да строят жилища надълбоко под земята. Доста рисково при зачестилите земетресения...

Е, имаше и свободни земи – например, тая територия, където отиваха. Но това бяха области, където никой не се наемаше да живее спокойно – без сигурността на американската армия, без гигантските стени, обграждащи САЩ, без законите, позволяващи всеки натрапник във великата империя да бъде ликвидиран като наказание и заплаха за останалите безразсъдни анархисти...

Модерният цивилизован човек не можеше да преживее извън капсулата на цивилизацията...

А диващината на прерии, степи, пустини, джунгли просто не беше за истинския американец...

Освен, ако не беше добре обучен, въоръжен и снабден с всичко необходимо за извънредните ситуации...

Каквито вещи, уреди, пособия, оръжия и запаси задължително съдържаше крайно необходимия при подобни на тяхната авантюри “спасителен” сак...

- Какво ли ни чака... – Джейн премести погледа си към своя съпруг.

Джон мъжествено – с което й напомни за любимата Грета – въздъхна. Тия жени... Да беше Пиер – всичко щеше да е ясно и нормално...

Но, все пак, законът ги свързваше и той уважаваше дори страховете на Джейн.

- Едно интересно пътуване, една авантюра, за която ще разказваме в бара, едно откъсване от цивилизацията, за да срещнем изостаналите хора... Където са останали...

- А има ли такива в Джипсиленд?

- Има – Джон беше прегледал добре нужната литература, дори беше прочел скоростно, само за час, трите странички на брошурката с упътванията – Навремето там е живял някакъв тюркски народ...

- Това какво е? – попита Джейн...

- Народ, близък до хората в нашата съюзница Турция. Оная държава, дето е разположена около голямата ни база в Ан... – Нещо му се губеше названието, та извади книжката – Анадола, да... Тоя народ – сега Джон беше уверен, текстът му даваше успокоение – тоя народ се наричал бюлгари или бугри. Но бил нападнат от ония диваци рашъните и се наложило да отиде на юг, в родината си, където останал...

- А ние какво ще посетим? – Джейн го гледаше с невинните си като прясна девица очи...

- На тази територия са останали истинските древни жители – джипситата. Или по тяхному – циганите. Имат свои племена, устроили са си живота волно сред природата...

Джейн притвори очи...

Зелени долини, сини реки, изумрудено небе, танцьори – както на снимките в проспекта... Екзотика и красота...

За циганите тя знаеше немалко. Колко сериали беше изгледала за тия благородни, трудолюбиви, мирни, смели деца на природата...

Щеше да е прелестно, както казваше Грета...