Беше един бавен ден, в които Слънцето едва пристъргвше през небето, а хората монотонно се поклащат под минорните му тонове. Раздиплените облаци се приплъзваха през небосвода, а сенките им пълзяха по земята, поглъщаха сянката на стената, а след това я изплюваха и ставаха все по-малки в пространството. Керпичената стена, на височина беше около два метра, на ширина, съвсем малко по-дълга, а лицето ѝ бе покрито с набръчкан слой стара мазилка. Зад стената се криеше пълната власт над света и ключа към безкрайното щастие. Тези, които решат загадката на стената, щяха да се превърнат в богове и тяхната воля да властва над всеки и всичко. Първия и Втория стояха до стената. Очите им се плъзгаха по внушаващото ѝ присъствие и в пукнатините на фасадата можеха да видят отражението на собствения си глад. Макар те да бяха мръсни и измършевели, техният глад не произлизаше от стомаха, а от техните базални галнглии и ядрото на малкия им мозък.

-              Шом стената падне. – Каза Първият. – Ще ям най-екзотичните храни, ще живея в огромен, луксозен палат, а от време на време ще пътувам до частния си остров. Ще се обличам в най-фини платове, ще се возя в най-новите коли и ще летя със собствен самолет, където ще ме чака дългокрака, руса стюардеса. Като стана на въпрос за жени, жени ще имам навсякъде и всякакви. Русокоси, чернокоси, червенокоси, синекоси, розокоси, даже и плешиви, от всичко по две, по три. Чернооки, синеоки, зеленооки, сивооки, пъстри ириси с черни малки точки по средата, багрило няма да пропусна. Високи жени, ниски жени, тънки жени, дебели жени, едрогърди жени, малогърди жени, жени с малки ходила, жени с големи ходила, жени с космати ходила, даже и жени без крака. Бели, черни, азиатки, индийки, индианки, ескимоски, арабки, каквото има - всичко.

-              И какво ще се промени? - Попита Вторият. – Пак всички ще са мръсни и гладни. Ще ровят по кофи, контейнери, бунища и ще преравят джобовете на мъртъвците за нещо ценно.

-              Ти какво ще направиш тогава, когато стената падне и се добереш до пълната власт?

-              Ще дам на всекиго от всичко, по колкото му е нужно. На когото му трябва храна, ще има да се засити, на когото му трябва вода, ще има да пие. На когото му трябва да пътува ще има транспорт, а на когото му се живее на едно място, ще има дом. За всички ще има топлина през зимата и за всекиго ще има хлад в летните жеги. Никой вече няма да се моли, понеже всеки ще има всичко, от което се нуждае и то толкова, колкото му е нужно. Ще пресъхнат детските сълзи, ще спрат да къркорят стомасите. Няма вече, щом пипнеш вода, тя да става кална от мизерията по ръцете ти. Ще живеят всички в дружба и приятелство и никой няма да бъде излишен на другия.

-              Ти пък, какви глупости говориш. – Контрира Първият. – За всекиго от всичко. Няма по-голяма глупост от това. Как ще заслужат те тази благодат – с дишането си ли? И ще дадеш на инженера да яде същия хляб, какъвто яде глупака, който му чисти тоалетната? Банкерът ще го принизаш до дюкянджия, а генерала до пазач? Това е пълна глупост. Оправи си мислите малко, момче.

-              Глупост е да взимаш всичко за себе си, а на никого нищо да не даваш.

-              Но знаеш, че ще има. За един винаги има. Пък и от къде ще намериш ти толкова много, че да дадеш на всички?

-              Земята е богата и може много да даде на хората, толкова много, че да има за всички по колкото им е нужно.

-              Пак говориш глупости! – Първият громко се изсмя. – Кога на човек му е било достатъчно? Кога някой си е казал – „Ето това ми стига, аз повече не искам“? Нали знаеш, защо комарджията винаги губи, губи, понеже на хората никога нищо не им е достатъчно.

-              Може! – Обидено се развика Вторият. – Но ти няма да разбереш. Ти кола искаш и самолет, екзотични храни и толкова много жени, цял харем изреди.

-              Да, но на мен може да ми се намерят петдесет жени, а не можеш да намериш петдесет жени за всеки мъж.

-              Петдесет не са нужни, една стига. Хората само трябва да си намерят мярката. – Втория затрепери от гняв.

-              Дай власт на някого и ще видиш, как сърцето си със златно ще замени, а с очите си само щастие ще вижда. Приел съм отдавна, че хората са алчни и за това, в моя свят, най-заслужилите ще живеят охолно, а другите да духат студената, рядка супа.

Земята пареше под скъсаните им подметки, а отвътре и в двамата гореше гняв, който искаше да изпепели глупостта на другия. Лава щеше да потече от безплодното поле, на което се намираха, ако яда им бе отприщен.

-              Ако малко хора държат всичко, за многото няма нищо и всички са обречени на робство.

-              Ако всички имат по равно, тогава няма да сме по-малко роби, само че на собствената си глупост, наместо чуждата амбиция.

-              Амбиция наричаш безскрупулността на хората. – Вторият се изрепчи.

-              А ти конформизма наричаш равенство. Кажи ми, този, който работи два пъти повече от другите, защо трябва да получава същото? Този, който работи по-опасна работа от другите, защо трябва да получава същото? Този, който губи здравето си в работа за другите, защо трябва да получава същото? – С тези свои въпроси, Първия се надяваше, че най-сетне ще приключи глупавия спор.

-              Нарича се жертвоготовност, самоотверженост. Ти такива думи не познаваш, но те значат много. Ти ми кажи, от своя страна, богаташи като теб и приближените ти, въглища ли ще копаят в мината или само ще си седят на дебелите гъзове и ще гълтат скариди, докато другите гълтат прах за шепа стотинки?

-              Щом са го заслужили, прах ще гълтат. Щом са го заслужили, скариди ще гълтат.

-              А тези, които са родени в богатство, те с какво са го заслужили?

-              Тези, които ти ще обречеш на робство, с какво са го заслужили? – Първият обърна въпроса срещу него.

Покрай тях нямаше планини, нито канари, само дребни камъчета, които трудно биха могли да спрат летежа на спора им през безкрайното мъртво поле. Виковете, подигравките им и постоянните закани стигаха до ушите на хората и привлечени от шума, те заприиждаха на орди. Пръв пристигна Третият, който се изсмя на спорът им за пълната власт и нейното най-добро ползувание.

-              Какво си се разсмял пък ти бе, мишко! – Първият се закани.

-              Ако нямаш какво да кажеш, недей създава проблеми. – Втория каза на другите двама.

-              Аз имам какво да кажа, но никой от вас няма да ме послуша, така че се смея, а после ще си тръгна. – Третия с широка усмивка утоляваше нарастналото им любопитство.

-              Ти какво би направил, ако се докопаш до пълната власт?

-              За тази порутина ли говориш?! – Третият изненадано попита.

-              Може да е порутина, но щом падне, един от нас ще стане господар на всичко.

Третия гледаше само към тях, нито веднъж не обърна погледа си към стената. Щом тя попаднеше в периферното му зрение, на лицето му се появяваше погнусена гримаса и веднага отместваше погледа си.

-              Проклета игра описваш, а дори не знаеш колко по-проклета е тя. Власт има над света, но тя не се крие в дувар направен от конски фашкии, нито пък зад нея. Другаде се крие пълната власт.

-              Друга песен ще пееш, когато докопам пълната власт. – Закани му се Първият.

-              Притежавам ли я аз, и за теб ще има, нищо че сега не разбираш. – Втория жално отговори на Третия.

-              Тези стена е издигната пред очите ви, за да има какво да гледате. Предмет, в който да концентрирате всичката си мисъл. Гледате и мечтаете, а докато мечтаете, стената изпива душите ви и ви превръща в празни черупки. Като безкрайно черна кутия, тази стена поглъща всяка светлина и всяка мисъл. Вижте се, стоите тук и говорите за идеи, които никога няма да вкарате в действие и процеси, които никога няма да започнете. А през това време, косите ви стават все по-бели, а лицата ви все по-изпити.

-              Много ти разбира устата! – Провикна се Първият.

-              Разбира достатъчно, за да знам, че пукнатините в тази стена ще стават все по-дълбоки, вятърът ще я разклати и накрая, тя ще падне и смачка всеки, който стои в сянката ѝ.

-              Тук има много хора, а стената е малка. Ще има оцелели. – Вторият отговори.

-              Щом смятате така, стойте и я гледайте. Кой знае, може накрая да видите, че греша. Всичко, което говоря в момента е било просто глупостта на един странник. Кой знае, може и в края на лятото прасетата да отлетят към по-топлите страни. Всичко е възможно.

-              Ти, щом нямаш намерение да придобиеш пълната власт, лягай до летящите си прасета и млъквай.

-              Тези, които не искат промяна, се примиряват с положението. Живеят според волята на тези, които коват законите. Щом не искаш промяна, живей като роб! – Втория добави към заканите на Първия.

Първия запретна ръкави, Вторият изпука кокалчетата си, а Третият се обърна и изчезна обратно в пустощта. Доволни, че са изгонили безгръбначния страхливец, двамата отново впериха поглед в стената и от време на време водеха по някой спор, колкото да си почешат езиците. Слънцето продължаваше бавно да си прокарва път през небето, с виталността на ръждив гвоздей пробиващ черен гранит. Толкова бавно се търкаляше тази огнена топка, че всеки миг им се струваше като безкрайно разтегнат измежду двата края на това изсъхнало поле. Така и не разбраха, кога Четвъртият се е появил. Бяха изненадани от присъствието му, но елементарното приличие на позволяваше да го изказват явно или да заговарят човек, който не беше заговорил тях. Така че, продължиха да гледат стената и от време на време да подхвърлят някоя реплика по между си.

-              Вие и двамата сте глупаци! – Четвъртият гневно изкрещя.

-              Ти пък си много хубав! – Двамата отговориха в унисон.

-              Може да не съм хубав, но пък съм умен. Единия говори, че ще вземе пълната власт за себе си, другият казва, че ще я раздаде на всички, но вие сте глупаци. Властта трябва да бъде унищожена, премахната. Човекът трябва да бъде освободен от всякакви закони, догми и правила. Получа ли пълната власт, аз ще я унищожа и всеки ще получи свободата да върши каквото пожелае, без друг да го спира.

-              Ако унищожиш властта, кой ще управлява? – Попита Първият.

-              Ако няма закон, как ще защитиш индивида? – Попита Вторият.

-              Нищо не разбирате вие. Щом се унищожи изкуствения догматичен ред, между нас ще се установи естественият ред. Разбирането на всеки един от нас, за всеки един от нас и всичко останало. Контролът е основният проблем. Той спира теб. – Той посочи Първия. – От това да караш която си кола поискаш и да изградиш безконечния си харем. Той спира теб. – Той посочи Втория. – От това да изградиш своето равноправно общество, понеже властта забранява автономност. Тя се страхува от нея и за това я елиминира. Премахвайки властта, всеки един от нас ще придобие всичко, без да отнема от другия. Без власт, никой нищо не притежава и никой на никого не пречи.

Спогледаха се първите двама. Веждите им се свиваха до носа, а с главите си кимаха неодобрително. Без власт, никой от тях не можеше да получи това, което иска, не и по начина, по който искаха да го постигнат. За това постигнаха мълчаливото съгласие повече да не обръщат внимание на Четвъртия. Той не се засегна много от мълчанието им. Беше прекалено захласнат във водопада на своята полемика, за да забележи.

-              Бъде ли заличена властта, светът ще попадне в хаотичен ред. Питате вие, как може редът да бъде хаотичен? Ще ви кажа. Редът е ред, той е становището как се случват нещата, той е отправната точка по всеки въпрос. Хаосът идва от това, че никой няма да дърпа юздите на реда. Никой няма да го направлява като претоварено муле по пътя към пазара, а след това и кланицата. Без властта, редът ще е продукт на естествената воля, а не волята на един или друг. Казвам ви, че това е истината!

                Жарта в него се прероди в почервенял от горещината въглен. Погледа му се замъгли, зъбите му скърцаха, вените се издуха върху гърба на здраво стиснатите му юмруци. Желанието да заличи властта течеше от устата под формата на лигави сталактити. Тресеше се целия и ръмжеше като приклещен в ъгъла тигър.

-              Каквото и да мислиш, ще трябва да чакаш да падне стената, като всички останали. Такъв е закона. – Първия реши да сипе още сол в раната на Четвъртия.

-              Пълната власт принадлежи не на този, който чака за нея, а този, който си я вземе! – Изкрещя с пълно гърло Четвъртия и се хвърли да прекатерва стената. Набираше се с ръцете си и с крака драпаше по старата мазилка, отлепвайки широки парчета от нея.

                Иззад стената се появиха двама едри мъже. Дръпнаха Четвъртия за краката и той се просна по лице върху горещата, напукана почва. Двамата мъже го заритаха със тежките си обувки, докато дишането на Четвъртият се превърна в болнав хриптеж, а през цепнатините под него бликна топла, човешка кръв. Двамата изчезнаха иззад стената и повече никога не се появиха.

-              Така става, като си мислиш, че можеш да вършиш каквото си поискаш. – Първия подигравателно подхвърли.

-              Има си ред за всичко, ти спазвай реда. Нали сам хвалиш реда толкова много. – Вторият се присъедини към присмехулките на Първия.

                Четвъртият дълго време лежа върху земята. Тялото му се загря, кожата изгоря на слънцето. След една вечност мъка, той се изправи и застана срещу стената. Първо я гледаше с ярост, после с ненавист, а накрая духа му избледня до дълбоко безразличие, както кървавото петно избледня върху земята. Той искаше пълната власт за себе си, но вече си беше научил урока, гледаше от далеч и чакаше.

                Слънцето пробиваше хоризонта, с устрем се движеше нагоре, докато не загуби тяга и падна на оттатъчния край. Звездите напъплиха като къдрици върху овче руно, а Луната се кичеше с красивите им образи. Умори се Луната от собствената си помпозност и замина някъде далеч, с нея тръгнаха и звездите. Слънцето се завърна, но бе прикрито от облаци. От облаците валеше дъжд, дъждът премина в градушка, а градушката в сняг. Снегът се трупаше около стената и покриваше голите крака на тези, които чакаха своята възможност. След време, снегът се смали. Отново обърна на градушка, градушката на дъжд и накрая Слънцето отново бавно застърга небето с минорните си тонове. Повтори се този цикъл безчет пъти и нито веднъж не се случи Слънцето да не се завърне с бавна крачка. Винаги се случваше едно и също. Под издължените му, жарки лъчи, се бе събрало многомилионно мнозинство, водено от виковете на двама души, които спореха какво да правят със света, щом стената рухне и един от тях придобие пълната власт.