Титаник беше велик кораб. Той беше корабът на корабите. Толкова огромен за онези времена, че на борда имаше дори автомобили.  2300 човека + храна, вода,  каюти, дори самостоятелни палуби. Двигателите бяха високи поне 15 метра, а коляновият вал поне 3 палуби висок.

 На 14.09.1912 год. в 12:40 по  гринуич потегли за Ню Йорк. Аз и семейството ми бяхме тръгнали за Америка. Никой от нас не беше подготвен за това, което щеше да се случи. Бяхме в 3-та класа, почти нямаше плъхове. Щом излязохме от пристанището, се усети как корабът набира скорост. Още същия ден зърнах капитана, той видя, че съм бременна и каза:

- Добър ден , госпожо. Как сте?

- Благодаря, добре, капитане.

- Колко остава до раждането на детето?

-  Малко, а аз така искам да се роди в новия свят.

- Бихте ли имали нещо против, ако то се роди на  Титаник?  Ще е хубава поличба още на първото плаване на кораба да се роди нов живот.

-  Нямам против. То може и да стане така, защото датата наближава и трябва да е всеки момент.

- Желаете ли да ви разведа из кораба?

- С голямо удоволствие. - отговорих аз и тръгнахме. Да, този кораб беше наистина величествен. След като се разходихме, дали от любезност или защото старата му душа се разчуства от това, че съм  бременна, но каза:

- Бихте ли желали довечера да дойдете на вечеря на капитанската маса в 1-ва класа с мъжът ви?

- Той почина, на борда съм със семейството си, майка ми, баща ми и по-малката ми сестра.

- Моите най-искрени съболезнованя.

- Благодаря ви, имахте само добри намерения.

- Елате с мен. За мен ще е удоволствие да съм ваш  кавалер.

- Благодаря.

- Ще дойдете ли?

- Нямам какво да облека за висшето общество.

- Ще ви пратя рокля. Ще дойдете ли?

- Да.

- Да дойда да ви взема към 19:00 часа.

- Добре. - и аз си трънах развълнувана. Донесоха  Роклята, облякох я и ето, че стана 7 часът. Капитанът дойде да ме вземе, обменихме няколко приказки и той разбра, че се интересувам от кораби. Предложи ми ако искам да се кача с него на мостика и да видя как управлява кораба. После стигнахме до голямото вито стълбище. То беше прекрасно, както и полилеят, който приличаше на диамант. Стигнахме до  трапезарята, капитанската маса беше пълна с прибори от най-фин порцелан, кристални чаши и сребро и злато.  Седнахме на масата, цяла вечер си говорих с другите гости. Там един граф ми предложи да се грижа за детето му, заедно с моето, в новото му имение край  Ню  Йорк.  Аз приех.

 На другия ден капитанът, знаейки за увлечението ми по кораби, ме запозна с главния инженер. Той на дълго и на широко ме запозна с кораба и с  вертикалните прегради, които трябваше да пазят кораба от потъване. Така няколко дни прекарах в запознаване със кораба. В злополучната нощ бях на мостика заедно с капитана.  Един радист дойде и каза:

- Получихме съобщение за ледоход по пътя ни. Да намалим скоростта.

- Не, няма страшно, Титаник не може да потъне. А и помислете каква сензация ще е за вестниците ако пристигнем ден по-рано. - и даде пълен напред. Мълвата за лед се разнесе из кораба, но щом капитанът  набираше скорост, всички се успокоиха.

Вечерта дойде и аз си легнах да спя. Около 12 през нощта се усети удар, едва не паднах от леглото. Но аларменият зънец на кораба не се включи. Опитах се да заспя, но не можах. Някъде около 1 часа видях през люка как се изстрелват сигнални ракети. Радистът предаваше усилено съобщения, които отбляскваха в нощта. Облякохме се със семейството си и излязохме в малкия салон пред каютите. Там един матрос обясняваше, че няма повод за паника  и че  се свалят част от хората от безопасност, защото ни е ударил айсберг. Офицерите не ни пускаха да излизаме. Поисках да говоря с капитана, но не ми позволиха. Семейството ми забаламоса охраната и упях да излезна.

 Когато излязох на един външен коридор, видях как спускаха една лодка. Една лодка.  Жена от тази лодка извика:

- Скачай на лодката, има място. Корабът потъва, не се бави, момиче.

- Ами семейството ми?

- Няма време, замисли се за детето, което чакаш. - замислих се за момент, беше права. Скочих на лодката и щом достигнахме водата,  започнахме да гребем с греблата. Тогава един човек каза:

- Вижте!!! - и видях как задната част за момент застана като че ли няма нищо, но предната  я нямаше и после потъна бързо. Някои искаха да се върнем да приберем оцелели, но офицерът ги разубеди, защото ще ни обърнат и повлекат и нас. Гребяхме с часове и малко преди да стигнем кораба Карпатия, започнаха контракциите. Бебето вече искаше да излиза, тогава видях и кораба, помня, че ми се стори най-красивото нещо в живота. Пуснаха носилка и ме качиха на борда, попитаха ме:

 - А Титаник, какво стана?

- Потъна. - напънах се и с огромна мъка, заедно с контракцията родих. Попитах - Какво е?

- Като корабен доктор на Карпатия с радост ви съобщавам, че имате здраво момиченце.  Как ще я кръстите?

- Карпатия, като кораба, спасил ни.

 След няколко дни стигнахме  Ню Йорк, там се видях с жената на графа, оцеляла от Титаник.  Говорихме  и тя каза:

- Предсмъртното желание на мъжа ми беше да работиш при мен, ще го уважа. -  Месец след това тя роди момченце. След години с дъщеря ми се ожениха, а графинята - ние бяхме станали като сестри - и тя се премести в скромната къща, която бях купила с парите, които ми плащаше, когато борсата се срина през 1929 година.

Този разказ е в помен на загиналите на Титаник,  сред които е имало и Българи.  Нека се помни, че дори и малка България е дала жертви.