ТИЯ

         Много съм самотен. И нещастен. Живея без обич и човешка топлина. Без близка и сродна душа. Без лирика, без жена до себе си. Нощите ми са сиви и ужасни. Черни мисли ме ръфат яростно. ”Защо ли – непрекъснато си повтарям, Бог е надарил някого с красота, а мен така несправедливо е подминал?! Защо като компенсация ми е дал толкова много ум, а ме е лишил от човешки образ?”

       Всяка вечер седя на верандата, пуша нервно цигари, гледам към безкрайната вселена и изричам горещи молби към Бог, или каквото е там...горе. Моля го да ми прати някоя мила жена, която да се влюби в мен независимо от уродливия ми вид, да надникне  дълбоко в душата ми, и ме обикне само заради добротата, която притежавам. Искам тя да разбере, че красотата на човек е преходно явление, че добротата е тази, която е по-значимата на този свят...

     Психиката ми по някакъв начин, осъзнавам, е деформирана. Считам, че външният вид не е от голямо значение. Дълбоко в себе си обаче разбирам, че се заблуждавам. Искам да вярвам в приказките, които сам си съчинявам, но освен себе си, не успявам да излъжа никого. За съжаление философията, която съм изградил като защитен механизъм, не е тъждествена на заобикалящия ме свят.

    Аз съм богат, много богат. За нещастие, колкото съм богат, толкова съм и грозен! И въпреки парите ми, никоя жена не смее да се доближи до мен. Контактуват само служебно, но в очите им се чете ужас, сякаш виждат пред себе си призрак.

     През една топла юлска вечер реших да се разходя в парка. Луната беше пълна, звездите - ярки и красиви. Вятърът милваше уродливото ми лице... Седнах на една пейка и се потопих в океана на мрачните се мисли. Така бях вглъбен в себе си, че не забелязах кога до мен беше седнала прекрасна жена, облечена в бяла рокля. Когато я видях, се стъписах. Гледах я, а от гърлото ми не искаше да излезе нито звук.

    - Добър вечер! – гласът й беше невероятно мелодичен. – Извинявайте, че не попитах дали мога да седна до вас. Моля, простете  за това!

       Гледах я и не можех да повярвам, че при наличието на десетки празни пейки, тази жена избра да седне на моята, до мен. Защо ли го направи?

    - Какво обичате? – гласът ми прозвуча дрезгаво и малко грубо.  Мога ли да направя нещо за вас?

    - Да.

    - Вие, нали ме виждате добре?! Да имате проблеми със зрението?

    - Да, виждам ви, но това не пречи да си поговорим приятелски.

    - За какво да си говорим? Опасявам се, че нямаме допирни точки и теми за разговор.

    - Ще си поговорим за живота, за вас…

    - Слушайте! – прекъснах я аз.   Вие нещо бъркате. С какво съм заострил интереса ви към скромната си персона? Кажете! - тонът, с който казах всичко това, беше рязък. 

   - Ще ви кажа. – гласът й продължаваше да бъде спокоен и нежен. – Искам да ви помогна.

    - Но коя сте вие? Какво точно искате от мен? Как ще ми помогнете? Какво ще   направите? Та аз нямам нужда от помощ! – опитах да прикрия вълнението си.

- Така ли? – кротко ми отвърна тя.  Ще видим.

-  Зная всяка вечер какво правите. – продължи меко тя.  Вие се молите на Бог да ви изпрати някоя жена, която да се влюби във вас, нали? Вие искате тя да надникне дълбоко в душата ви без да се интересува от външния вид. Вие искате да дарите тази жена с цялата си нежност и любов, която е стаена в сърцето ви, а тя да ви обича. Тази жена съм аз! Бих искала да ви покажа един нов свят, за който дори не сте сънувал. Дори не подозирате, че съществува! Знаете ли, че мислите на човека са вид енергия, която пътува с огромна скорост в космоса? Вашите молби към нещото, което вие наричате ”Бог” достигнаха до нас. Аз съм натоварена с мисията да ви помогна. Моите началници се заинтересуваха от вас и ме пратиха да ви доведа. Аз ще ви помогна!

- Но, как? Коя сте вие? Как се казвате? Кои началници се интересуват от мен? Каква мисия изпълнявате...?

- Ех, че много въпроси! – нежно се усмихна тя. Дали ще  ми повярвате на това, което ще ви кажа? Но всичко, което чуете, е самата истина. Слушайте...!

  Започнах да си мисля, че полудявам! Някаква си непозната сяда до мене, почва да ми говори врели-некипели и ме убеждава, че може да ме дари с обич и нежност...Как пък не! Ще ми показва някакъв вълшебен свят...На толкова ли наивен £ изглеждам...?

  - Не е така! – изважда ме от дълбоките ми мисли тя. Въобще не ви смятам за наивен. Простете, но не ви казах, че чувам вашите мисли! Нормална е тази ваша реакция на скептицизъм. Но аз ви уверявам, че наистина мога да ви даря с така жадуваното щастие. Имам предвид така, както вие хората на земята го разбирате. Макар че тези понятия като “Любов” и “Щастие”  не са познати само на Земята. Те са вселенски и имат същото значение в цялата Мегагалактика. Всяко едно живо същество, независимо как изглежда, има огромната нужда да бъде обичано, да е щастливо. Затова вашето силно желание за обич и нежност, е така разбираема за нас...

 - Но кои сте вие? – попитах. За какво говорите? Защо така иносказателно се изказвате? Защо не говорите в прав текст?

 - Страхувам се да го кажа направо. – меко отговори тя. Може би ще се уплашите...

 - Няма да се уплаша! – прекъснах я нетърпеливо. Моля ви, кажете направо коя сте вие, кои сте и всичко това, за което говорехте досега така завоалирано!

 - Добре, слушайте внимателно...

       Казвам се Тия. Аз съм от други светове. Моята планета се намира на 78 светлинни години от Земята, но нашата цивилизация преодолява огромните разстояния за много кратко време. Ние изглеждаме много по различно от вас, но това не ни пречи да обичаме, да изпитваме силни чувства...Така стана и с мене. Аз се влюбих силно във вас! Искам да ви даря с цялата нежност, която се спотайва в сърцето ми... Говоря така, за да може да ме разбирате. Адаптирам всичко до вашите земни понятия. Това, което се намира в тялото ми не е този орган, който наричате “сърце”, и който го свързвате с дълбоките чувства. Но това са незначителни подробности, които нямат съществено значение. По-важното е, че можем да обичаме, дори по-силно и красиво от вас – хората. При нас няма убийства и войни. Няма злоба и коварство. Няма завист. Няма стремеж за забогатяване, няма измами. Цари спокойствие и красота... Мир и любов... Любовта между индивидите е поставена на пиедестал! Всяко същество се стреми да я получава, колкото се може повече, както и да я дарява в неограничени количества...Може би единственото “лошо” качество, което притежаваме, е нашата “алчност” към повече красота в отношенията ни и към безмерната нежност, която се стремим да даваме един на друг...

Тя прекъсна, погледна ме мило и попита:

- Бихте ли ме обичали, ако ме видите в друго тяло, което изглежда много по-различно, и ...грозно според вашите земни разбирания?

 - Мисля, че да. – отговорих с ентусиазъм. Нима не ме виждате какъв урод съм?! Щом вие можете да се влюбите в мене, защо да не мога да се влюбя и аз?  Но как ще ми докажете, че сте от друга планета? Как да повярвам, че не сте някоя, която страда от шизофрения и ми разказва фантасмагории, на които трябва да повярвам като малко дете?   

 Тя се усмихна  и хвана ръката ми. Подържа я малко, след което почувствах леко изтръпване...Това,  което последва, беше изумително! Моите кръвоносни съдове сякаш се превърнаха в огромни тръби, в които някой започна да излива...топлина и нежност. Главата ми се замая...Почувствах, че летя...В ушите ми прозвуча небесна музика...Цветна дъга заигра пред очите ми...Стана ми толкова хубаво, че не можех да определя точно къде...Душата ми се изпълваше с неземно щастие...Мисълта ми достигаше до незнайни висоти...Сладостна омая ме отпращаше в дълбините на неизживяно до сега блаженство...Побъркваща ме радост караше цялото ми същество да трепери...Очите ми се изпълниха със сълзи... Тялото ми се тресеше от удоволствие, за което не съществуват начини да бъде описано с думи...Лепкаво безвремие ме беше обгърнало...Нямах представа къде съм...

Тя пусна ръката ми. Лека – полека започнах да се връщам към реалността...

- Как ти се струва? – нежно и закачливо ме попита Тия.

Гледах я и чувствах, че този момент няма по-любима жена от нея на този свят. Обичах я безумно! Желаех я! Исках да бъда винаги с нея! Исках да целувам очите £, да обсипя с целувки тези благословени ръце! От устните ми сами се отрониха тези думи, които не съм казвал никога:

- Обичам те! Обичам те! Искам да бъда с тебе до последния си дъх! Води ме където искаш! Моля те!

- Не бързаш ли много? Не мислиш ли, че може да се откажеш от мене, когато ме видиш наистина как изглеждам?

 - А много ли лошо изглеждаш? Страшно ли? – с тревога в гласа си попитах.

 - Ако ме гледаш само с очите на любовта, за която вече говориш, че е факт при тебе, няма да ти изглеждам страшна. Всъщност, нали и ти за това се молеше:  да те обикне някоя мила жена...Да не отдава значение на външния ти вид, а да надникне само в душата ти...Тогава погледни и в моята! Виж голямата ми любов към тебе! Външността е без значение, нали?

- Така е! – с готовност се съгласих. Кога ще мога да те видя така, както изглеждаш в действителност?

- Тогава, когато се качиш на звездния ми кораб и тръгнем за дома. Имам предвид - моята планета. Искаш ли все още да тръгнеш с мене и да бъдеш невероятно щастлив, както ще бъде и с мене?

- Да! Искам да тръгна! Но, моля те, дай ми една седмица, за да оправя нещата си тук -на земята! 

Бяхме преминали така неусетно на “Ти”. Чувствах я толкова близка! Разтапях се от удоволствие, докато я гледах. Гласът £ ме омагьосваше. Разбирах, че до този момент животът ми е бил “кръгла нула”. Едно велико нищо! Зловеща борба със съзнанието си и с голямо желание да скоча от някой висок блок... Какво ли ме е крепяло до сега? Не зная...

Седмицата мина като един ден...Седем дни бях като голяма свещ, запалена и от двете страни. Излъчвах щастие. От самолет се виждаше, че нещо става с мене. Колегите ме гледаха и иронично се усмихваха...Колежките ме гледаха някак по-особено...Не улавях ирония. Може би се четеше любопитство, може би разбираха какво става в сърцето ми...Вероятно се чудеха коя ли е госпожата, запалила огън...Нека се чудят! Вече ми беше все едно! Отивах някъде толкова далече...Бях решил да се втурна в това приключение, пък каквото ще да става! Тук на Земята не успях да намеря своето щастие. Защо да не го потърся на милиарди километри от тук?!

***

- Тръгваме ли? – попита ме моята любима.

 - Да, моя любов! Тръгваме. Води ме! – гласът ми трепереше от вълнение.

Тия вдигна ръката си, на която имаше нещо, което наподобяваше часовник. Каза нещо на език, който не разбирах...Въпреки всичко ме се струваше, че звучи приятно! След няколко минути се случи нещо, което бях наблюдавал само във фантастичните филми!

Един космически кораб, наподобяващ пресечена пирамида, кацна меко и безшумно на няколко метра от нас. Една врата се отвори...На ярката светлина, която струеше отвътре, се показа фигура – кошмарна и ужасяваща! Наподобяваше на октопод с много пипала!

“Боже! – възкликнах аз. Нима и Тия изглежда така!?”

Тя ме докосна нежно по ръката...Вълшебното усещане се завърна! Спокойствие се разля по вените ми...Какво пък - ще я обичам и такава, каквато е!

Влязохме вътре. Тръгнахме към необятната космическа шир. Настаниха ме на един удобен, мога да го оприлича като землянин на... стол. Когато седнах в него, автоматично ме обгърна: прие мигом формата на тялото ми, а някаква топлина започна меко да ме залива...

Тия седна до мене. Все още беше в образа си на земна жена.

 - Кога ще върнеш нормалния си вид? Така ли изглеждаш?

 - Да. Скоро ще стане това, защото просто няма смисъл да продължава този маскарад – имам предвид в добрия смисъл на думата – с много нежност се обърна към мене тя.

 - Добре.

 Седях спокойно. Оглеждах се вече по-освободено, без да се притеснявам. Екипажът се състоеше от седем...Как да ги назова...? Не можех да кажа чудовища, макар че приличаха на такива!

Те приличаха на октоподи. В средата на огромното туловище се открояваше нещо като уста. Глава нямаше. Странното беше, че от тях струеше особена розова светлина...Приличаха ли на някакви, сякаш изскочили от ада създания, със самостоятелно електрическо  захранване... 

Забравих, че моята бъдеща спътница в живота ми за години напред, чете мисли. Стана ми неудобно!

 - Ние сме николианци. Ще свикнеш с външния ни вид! Не се кори за това, че мислиш така за нас. Гледали сме земни филми за контактите ви с други извънземни цивилизации, в които ни представят по различни начини, но почти винаги – зли.  Няма значение!

 - Тия, кажи ми моля те, защо светят така?

 - Доброжелателни са към тебе. Изпитват топли чувства. Не говорят езика ти, затова го показват с поведението си.

 - А ти, светиш ли?

 - Разбира се! След малко ще видиш...

Това, което  започна да става пред очите ми, дори и Айзък Азимов, моят любим писател-фантаст, не би успял с цялото си майсторство да опише! Обвивката на жена, на земна и красива жена, започна да се стопява. Наподобяваше ми на восъчна фигура, която са сложили върху гореща печка и восъкът започва да се топи и стича... Изпод тази ”маска” започнаха да се подават пипалата, или както се наричат...Много скоро видях Тия с нейната истинска същност. Не бях ужасен. По-скоро пред очите ми се разиграваше най-великият спектакъл, на който бях активен зрител...

Тя светеше, но не в розово, а в ярко червено! Докосна ме леко с едното си пипало (може би трябва да казвам ”ръка?”). Усетих познатата красота и опиянение...Почувствах завладяваща ме възбуда, от която цялото ми тяло се тресеше в конвулсии! В гърдите ми се вливаше невероятно  блаженство...   

- Защо светиш в червено, любов моя? – с пресипнал глас попитах.

 - Обичта ми към тебе е много голяма! Затова от мене струи такава силна и червена светлина! Безкрайно те обичам!

 - Аз също! Щастлив съм, че те има! В моя свят не успях да открия любовта! Не е ли странно, че ти ме откри? Невероятно е, че може да има нещо подобно!

Протегнах двете си ръце и обхванах колкото се може повече от нейното тяло. Прегърнах я, за да я почувствам плътно до себе си! О, Боже! Не е възможно да има толкова много щастие! Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение!        Мъгла, изтъкана от ефирни нишки НИРВАНА, ме обгърна...Скоро свършваше нашето пътуване... Започваше нещото, за което цял живот бях мечтал...