ТИЯ
Много съм самотен. И нещастен. Живея без обич и човешка топлина. Без близка и сродна душа. Без лирика, без жена до себе си. Нощите ми са сиви и ужасни. Черни мисли ме ръфат яростно. ”Защо ли – непрекъснато си повтарям, Бог е надарил някого с красота, а мен така несправедливо е подминал?! Защо като компенсация ми е дал толкова много ум, а ме е лишил от човешки образ?”
Всяка вечер седя на верандата, пуша нервно цигари, гледам към безкрайната вселена и изричам горещи молби към Бог, или каквото е там...горе. Моля го да ми прати някоя мила жена, която да се влюби в мен независимо от уродливия ми вид, да надникне дълбоко в душата ми, и ме обикне само заради добротата, която притежавам. Искам тя да разбере, че красотата на човек е преходно явление, че добротата е тази, която е по-значимата на този свят...
Психиката ми по някакъв начин, осъзнавам, е деформирана. Считам, че външният вид не е от голямо значение. Дълбоко в себе си обаче разбирам, че се заблуждавам. Искам да вярвам в приказкит ...