То ме притежаваше.. някога

Красотата на този свят може да се събере само в едно кътче. Едно съвсем малко пространство, което дори не е нужно да бъде материално и съществуващо, но... го Има при всеки. Място, което се усеща и към което принадлежиш, а не то да ти принадлежи на теб. То не може да бъде притежавано, може само да притежава и да избира кого да притежава. Това ми каза веднъж един човек...
 Аз бях намерил това местенце. След изключително дълго търсене, което ми се струва, че бе продължило векове, а всъщност само няколко мизерни години, то ме намери и започна да ме притежава. Отдадох му се напълно и станахме едно цяло.
 Там имаше и Други... запленени като мен души, които не искаха да си тръгват. Не искаха да оставят това пространство, не искаха то да се чувства самотно. Но това, което не разбираха, бе че то не може да бъде самотно. Никога не може да се почувства така, защото ние живеехме с него и винаги бяхме до него.
 Много пъти се бях обръщал към него, когато изпитвах неистова нужда да поговоря с някого. Мълчаливо водехме разговори с часове. Фасовете в краката ми и около мен се увеличаваха с всеки час, но това не ме интересуваше – важното е, че се чувствах на място. Чувствах се приет и обикнат.
 Едва ли останалите разбираха колко близко ми е станало това пространство, а и предпочитах да не знаят... може би щяха да ревнуват? Не знам и предпочитам така да си остане.
 Времето се изнизваше, а аз все по-често се обръщах към моето сигурно местенце, моят ад и моят рай едновременно. Бяхме малцина избраните, които наистина можеха да се докоснат до това съкровище, до тази дълбочина на чувствата и света.
 Чувствах се спасен като ходех там, изолиран от целия свят и все пак – заобиколен от усмивки и топли погледи. Не знам как ставаше, просто го усещах. Не беше и нужно да разбирам, незнанието ми бе благословено и желано. Всичко ставаше далеч по-красиво и романтично, когато не го разбирах.
 Измина много време, в което го чувствах само мое... или поне само Наше, на нас – избраниците. Всички се срещахме там и се чувствахме сякаш си се прибрал в топлата си стая след дълъг път по зимните пътеки. Сякаш сядаш на креслото пред камината и се оставяш на топлината да те обгърне. Красотата на това кътче идваше отвсякъде и от никъде.
 Но уви... тази идилия не можеше да бъде вечна. Натрапници започнаха да опорочават тази красота. Не разбираха, че това бе някак важно за Нас. Бяха от тези хора, които се интересуват единствено да отидат някъде и... това беше. За тях също беше спасение, но далеч не това спасение, което бе мое и само мое. Не усещаха това пространство, не можеха да си го представят със затворени очи, не можеха да усетят ароматът на въздуха и да чуят звуците около него. Не знаеха всъщност на какво съкровище са се натъкнали и затова го потъпкваха толкова ужасно.
 Бавно го унищожаваха и пренебрегваха. Започнаха да твърдят, че го притежават и това искрено ме натъжи. „Но то не може да бъде притежавано” казах им веднъж, а те ми отговориха единствено с празните си погледи.
 Мина време преди да осъзная, че вече не усещах нищо на това местенце. Или поне не си спомнях, че усещам. Сякаш никога не бях усещал, но чак сега прогледнах и разбрах всъщност колко е ужасно всичко около мен. Тези... хора... унищожиха единственото място, което ме притежаваше и ще ме притежава завинаги в мечтите и сънищата ми. Красотата му завинаги бе замряла или поне докато не се разбуди отново от някой избранник. Кой ли ще е той?...
 И тогава спрях да го усещам и то да усеща мен...