Изкарвай, Гано, говеда:

вашите, Гано, нашите,

чичови брези биволи!

Ша ида да ги продавам –

дано ти сърце откупя!

Родът на баба ми Гана бил котленски – след опожаряването на града се заселил в Беджене – село, недалече от Нови пазар. Крайно бедно било семейството ù и още 8-годишна я дали слугинче в Шумен.

Зли били господарите – цял ден я навиквали, а вечер я пращали да спи в мазето на рогозка, просната върху студената земя. Поболяла се и започнала да куца. Отишла майка ù да я нагледа и щом я видяла, си я прибрала. После я дала да прислужва в къщата на един офицер – пак в Шумен. Семейството имало дъщеря, малко по-голяма от слугинчето. Добри хора били той и жена му и се грижели за Гана като за свое дете – на каквото учели момичето си, на това учели и нея. На тях дължала и грамотността си, и поддържането на ред и хигиена, непознати за простите селски моми.

Когато станала за женене, се върнала в селото. Висока и бяла, с къдрави черни коси и очи с цвета на орехово листо, подлудила ергените. Различна била от другите момичета – по нея всичко треперело от чистота. Първи отишъл да я иска даскалът и сякаш повлякъл крак – изредили се момци и от Ганината скъсана черга, и богаташи. На всички отказала, защото вече, както е в песента, била “сърце за сърце” сменила. Тюхкал се баща ù Венко и все повтарял: “Гано, Гано! Не ходи подир оня, когото искаш, ами отивай при тоя, дето те иска!”

Но не само тя примирала за Тодор от съседното Мировци – и той сън не спял заради нея. Сламено рус бил, с ясни сини очи, които гледали в душата ù. Имал си занаят, бил дърводелец: правел дограми и мебели, а хората го кръстили Златните ръце, защото, каквото и да похванел, излизало красиво и като живо – сякаш ще ти проговори. Бил от заможно коляно и майка му и баща му дума не давали да се издума за Гана – хубава и скопосна била момата, ама без зестра.

Баща му – Стефан Американеца, се сдобил с прозвището си, защото ходил на младини до Америка да си търси късмета, но много му било мъчно за родното село и се върнал обратно. Тодор погазил родителската воля – след едно хоро на мегдана в Беджене хванал Гана за ръка и я завел в дома си в Мировци. Примирили се родителите – момичето вече било влязло в къщата им, не можело да се срамят пред хората. И така младите заживели – без сватба, без венчавка. Тогава и двамата били на 18 години.

Дядо ми Тодор построил къща, обзавел я с мебелите, които направил със златните си ръце. Всичко им било наред на младите, но без едно – минало време, а нямали дете. Цяло село приказвало, че хубавата Гана е яловица. Тогава двамата с Тодор отишли при една стара знахарка и си казали болката. Бабата им дала шише, пълно с катранена течност – трябвало да си го поделят по равно и да го изпият, а после да си легнат като мъж и жена.  

И още същия месец баба ми забременяла. Все по-голям ставал коремът ù, наближавало времето за раждане. Било лято и страшна суша напукала земята. Знаели всички какво вещае това – гладна година. Правили в селото и пеперуда, и Герман. Окичили със зелени клонки момиче сираче, припявали “Лет-летела пеперуда, вай дудула, вай дудула”; изваяли от кал мъжка фигурка, оплакали я и я погребали, но капка дъжд не паднала.

Тръгнала един ден баба ми към дюкяна, а една жена се провикнала: “Ето я Гана пристанушата! Невенчана, а трудна! Заради греха ù Бог ни наказа!” И хвърлила камък. Наизлезли пред портите и други жени – и те я замеряли с камъни и буци спечена пръст. Разкървавило се Ганиното бяло лице, но тя не вдигнала ръце да го предпази – обгръщала с тях корема си, защото в него ритала леля ми, а било рано да излезе на бял свят. Довлякла се баба ми до църквата и паднала в краката на свещеника: “Отче! Умряла да съм, венчана да съм!” Смилил се попът и извършил ритуала. Годината била 1926-а.

Дали след това е заваляло, не зная. Четири години по-късно се родил баща ми. Кръстили го на дядо му – Стефан. Когато внукът бил на 8 години, Американеца умрял в ръцете му, докато изоравали една от нивите. Развикал се малкият и надошли хора, но нямало какво да сторят за мъртвия – само откраднали алтъните, които носел, затъкнати в пояса си.

Още като дете дядо ми Тодор бил прострелян в бедрото от по-големия си брат – возели се в каруцата и баткото по невнимание натиснал спусъка на бащината си пушка. Куршумът останал в тялото на Тодор и след години той се разболял от костна туберкулоза. Взели го в шуменската болница, но разбрал, че докторите не могат да му помогнат – избягал, както е с пижамата, и пеш се прибрал при жена си и децата. Но силите му го напущали. Залежал се, а златните му ръце висели безпомощни и непотребни.

Един ден помолил жена си да му купи халва, но от оная, дето я продавали в далечния дюкян, който бил чак в края на селото. Тя тръгнала. Кръв капела от сърцето ù, защото Тодор чезнел пред очите ù. Добре живяла с него – никога лоша дума не ù казал, камо ли ръка да ù вдигне. После той извикал децата си и им наредил да отидат при съседите – не искал да играят на двора, защото шумът му пречел. Но синът му се върнал за нещо и го видял да виси обесен на черешата. Разкрещял се и надошли чичовците му. Отсекли въжето, но брат им вече бил мъртъв. Тогава баща ми бил на 11 години, а дядо ми – на 36.

Когато баба ми се прибрала, намерила ужасените си сирачета, трупа на мъжа си и една бележка върху лист от тетрадка: “Прости ми, Гано! Не мога повече да ям хляба на децата си.”