''Никой не знае откъде дойдоха. Видяхме огромните кораби, невидими за сателити и радари, когато беше твърде късно, навлизайки в атмосферата. Бяха десетки хиляди. Спуснаха се ниско и започнаха да бълват съществата върху повърхността. Кошмарни, насекомо подобни създания, с пипала и огромни шипове вместо крайници. Целта им бързо стана ясна. Тотално унищожение на всяка форма на живот. Разсичаха, разчленяваха и изяждаха всяко същество по пътя си. Разбира се, оказахме съпротива. Унищожихме много кораби с ракетите си. Избихме милиони от пришълците. Безсмислено. Те бяха десетки, може би стотици милиарди. Аз съм в една от последните бази на Земята. Един от последните учени. С екипът ми, създадохме нещо, което е може би последната надежда на малкото оцелели хора. Нямаше откъде да се снабдим с повече вода и храна. Колегите ми се пожертваха, отнемайки живота си за да ползвам малкото останали провизии, за да оцелея аз. За да завърша проекта. Сега, когато го приключих, мога да загина спокойно. Смърт от глад и жажда ми се струва твърде мъчителна, затова запазих една летална доза Морфин. Инжектирах си я минути след като задействах последната фаза. Процесът ще е дълъг, нямаше да го доживея. Сега всичко е в твои, хм, ръце? Сбогом, Томас.''

Това беше първото видео, което Томас изгледа. На бледият, изпит професор, който се сбогува с него. После започна разяснителната част. Томас разбра, че се видът му се нарича "котка". Кроткия глас на професора, му разказа всичко от фундаменталните науки, до историята на света. Много дни изминаха, докато Томас възприе всички знания, събирани с векове от човечеството. В едно от последните видеа, професорът му обясни как точно е успял да направи Томас съзнателен индивид, способен да се обучава и взима решения. Дълги лекции по сравнителна анатомия и ембриология, обясняващи как ученият е постигнал изкуственото развитие на плаща, образуващ неокортекса. Процеси, отнели милиони години и случайни мутации на предшествениците на хомо сапиенс, събрани в месеци. "Сега, скъпи Томас, идва съществената част. Частта с емоциите. Сега ще видиш как нашия вид се отнасяше с вашият. Ще ти покажа всичко. Доброто и лошото. Жестокостта и милосърдието. Когато си готов, пред теб има два бутона. Синият ще обърне процесът и ще отнеме съзнанието ти, превръщайки те в обикновена котка. Може би ще успееш да оцелееш, да намериш други и да продължиш своя вид. Живота намира начин. Но човечеството ще бъде обречено. Червеният ще завърши процеса. Ще те превърне в нов вид създание, последната надежда за шепата оцелели хора. Решението трябва да бъде твое."

И Томас видя. Видя всичко. От началото на взаимодействието между двата вида, до модерното общество. Видя безмозъчната, безсмислена жестокост на някои хора към видът му. Видя как хора убиваха котки за развлечение. Измъчваха, стъпкваха, разчленяваха малки котета без причина, глухи за писъците им. В последното видео, което Томас изгледа, имаше малко рижо коте, изоставено от майка си. Кльощаво и мокро, с едно възпалено око, то трепереше под един нисък навес. Една жена се приближи и посегна към него. Ужасено, то започна да драска и хапе ръката ѝ, докато тя го измъкваше от скривалището му. Затвори го в клетка. Занесе го в стая с бели стени. Сложи го под течаща вода, после започна да търка окото му с марля, причинявайки му болка. Прониза бедрото му с игла. На следващият ден му предложи храна, но то беше твърде изтощено дори да се храни. Още игли, още марли, сложи спринцовка в устата му, за да го нахрани насила. След няколко седмици окото му вече виждаше. Козината му, преди мръсна и сплъстена, сега блестеше. Жената го докосваше нежно и казваше мили думи. Продължи да го храни, сложи меки завивки, върху, които котето да спи. След още дни, котето беше сред други хора. Малки и големи. Те му се радваха, играеха си с него, хранеха го и се смееха, когато то чупеше някои от вещите им. Прегръщаха го и го обичаха, сякаш беше дете от техния вид, част от тяхно семейство.

Томас видя всичко. Големите му кехлибарени очи с огромни зеници вече бяха завинаги лишени от невинност. Малката му лапа, окичена с проводници и тръбички, бавно се протегна и натисна бутона.

За секунди всичко изчезна.

После се изправи на краката си.

Томас отвори очите си и прогледна с тях. Наоколо беше абсолютен мрак. Някога предците му имаха нужда от много малко светлина за да виждат. Той повече нямаше нужда от нея. Виждаше всичко, до последния детайл.

Томас вдиша с носа си и помириса с него. Всяка химическа субстанция му носеше информация. Помирисваше шепа молекули на стотици километри. Помириса хората, виждаше ги с обонянието си. Помириса и пришълците.

Томас помръдна ушите си и чу с тях. На около километър, няколко човека тичаха. Пришълците ги преследваха. Извънземните бяха огромни, в сравнение с дребните хора. Високи от два и половина до пет метра, те настигаха човеците и ги убиваха методично.

Как смеят! Това е МОЯТ свят! Това е НАШИЯТ свят! Козината му настръхна. Адреналинът плъзна по тялото му. Лава потече във вените му! Усещането беше несравнимо с нищо. Милиони оргазми и години агонизираща болка едновременно, биха бледнели пред това чувство. Томас пое въздух и нададе рев, какъвто Земята не беше чувала никога. Всяко парче стъкло в огромната лаборатория се превърна в прах. Плочките по стените станаха на парчета. Таваните и стените се напукаха. Огромната котка, повече от пет метра в дължина, заби острите си нокти в пода, чупейки настилката. Приклекна и се втурна напред към звука. Наведе глава и мина през двайсет сантиметровата бетонна стена, сякаш бе от картон. Скоростта ѝ беше невъобразима. Тичаше все нагоре по стръмни стълбища, мрачни, миришещи на кръв и смърт. След секунди вече беше навън. Беше нощ. Металносивата козина на огромната котка меко проблясна на слабата лунна светлина. Спусна се в бяг в нощта. Тиха като сянка. Неизбежна като смърт.

Бързо стигна до бягащите хора. В огромния външен двор на постройката, те пищяха, опряни до стена, без път за бягство. Три от извънземните ги приближаваха. Томас настигна първия пришълец и го захапа за гърба. Разтърси глава, почти небрежно и го разкъса на две. Вторият го видя веднага и се стрелна да бяга настрани с неописуема скорост. Извънземният скочи към стената и котката с единствен гигантски скок полетя след него. Съществото се отблъсна в стената и полетя обратно. За части от секундата, Томас извъртя тялото си във въздуха, гръбнакът му се усука под невъзможен ъгъл. Сграбчи го с лапите си и падна с него. Прикова го към земята, разтвори челюсти и натъпка главата му в устата си. Едно мощно щракване на челюстите и мозък, и кръв се разплискаха настрани. Последният пришълец, скочи и го атакува в гръб. Козината на котката усети движението на въздуха от острият му шип, много преди да го достигне. Отмести тялото си и израстакът на извънземния се заби в земята. Томас се обърна, изправи се на задните си лапи и замахна косо с цялата сила на горния си крайник. Трийсет сантиметровите му нокти минаха през съществото, сякаш през масло, разрязвайки го на филии.

Томас се обърна към хората. Бяха трима. Една голяма женска и двама малки мъжки индивиди. Гледаха го с ужас. Той бавно се приближи. Знаеше какво да направи. От гърдите му се разнесе силен, басов звук. Хората добре познаваха този тембър. Постепенно, голите им мръсни тела се отпуснаха и те с интерес приближиха огромната котка. Докоснаха го с малките си ръце. Той изпита силно желание да се отърка в телата им. Томас легна на кравай около тях и те се сгушиха в меката му козина. Бързо заспаха от изтощение, стоплени от тялото му.

Томас чуваше приближаващите се пришълци. Бяха на около ден път. Милиони. И идваха към тях. Глупавите същества явно мислеха, че броят им означава нещо срещу създание като него. С утрешното клане, Томас възнамеряваше да остави черно петно в историята на вида им.

Каква приятна мисъл за един хищник. Той потрепери от удоволствие и заспа до своето ново семейство.