Утрото беше необичайно топло – така му се стори на Ивелин. Вече се усещаше леката миризма на липа и пролетта беше в разгара си. Въпреки това валеше всеки ден и хората не се разделяха с палтата и шлиферите си. Предиобед беше слънчево, следобед се смрачаваше и валеше. Понякога удряха и градушки. Това продължаваше вече няколко седмици и стана досадно.

     Ето защо на Ивелин му се стори, че е твърде измамно слънцето да грее така радостно, приветливо и греховно в безоблачното небе, щом като се очакваше, поне според прогнозата за времето, по икиндия да се изсипе поредната река от небето. Купи си вестник, влезе в трамвая и се зачете. По навик четеше първо заглавията. Прочете ги и се ядоса. Не стига, че по телевизиите има само простотии, а и любимият му вестник взе да олеква. Само политика, натегачество, елементаризми, бездуховност и секс. То не че е съвсем лошо това, обаче друго няма. Навремето този вестник беше различен. Ама всичко беше различно навремето. През май валеше, през юни идваше лятото. А сега – два месеца ни е пролет, ни е лято, нито е сушаво, нито е подгизнало. Ошашави се природата, овошките спряха да връзват, зеленчуците се спаружиха. От трийсет години беше женен и понежее случи на мързелива жена, налагаше му се да пазарува всеки ден, беше му станало като втора природа. След работа минаваше през пазара и купуваше зеленчуци, сирене, това-онова. Беше готов да се закълне, че по-смайващи зеленчуци не е имало през последните трийсет години. С огромни размери, без мирис, без вкус, уродливи такива, някак дебели и чудни на цвят. Един домат – един килограм, два моркова – също килограм. Вземеш си репичка и можеш да я ядеш като ябълка, но като нищо ще ти остане и за вечеря, а ако купиш магданоз, с него можеш да сготвиш всичко и пак няма да мирише на магданоз.

     Яд го беше и за това, че трамваят не тръгва. Защо идва по-рано от разписанието? Това е всеки ден. Цели пет чревоугодни минути ватманът е заделил за себе си, за да си купи баничка, да я изяде и дори да си изпие бозата, да я изхвърли в кошчето за боклук, да си избърше мазната уста с опакото на ръката и чак тогава да благоволи да влезе в кабинката. Най-после! Даде сигнал, че ще затваря вратите и в последния момент, задъхани, влязоха баща и дъщеря, хванати за ръка.

     И от този момент нататък нещата за Ивилени станаха още по-лоши. Дъщерята ревеше, та се късаше.

     – Искам да се прибираме! Искам!

     Баща ѝ седеше срещу нея и я гледаше безизразно. Ивелин си помисли, че би било редно да ѝ забие два шамара, да я оскубе и да я накара да млъкне. Така би постъпил той, ако беше баща на тоя малка истеричка.

     – Не искам да ходя там! – продължаваше да вика малката.

     Всички се обръщаха към нея, но никой не правеше забележки. Ивелин усети как малки струйки пот се стичат от челото му, тръгват към бузите и шават към шията. Друга група струйки извираха някъде от тила му и се хлъзгаха към гърба. Настрхъна, чувстваше се влажно.

     Слава богу, по едно време ревлата като че ли се поуспокои и нещата станаха почти поносими.

     – Къде ще ходим? – чу я да пита баща си.

     Той ѝ отговори нещо тихо, а тя изпищя радостно:

     – Добре! Уау!

     Очевидно малкото изчадие не можеше да говори на нисък глас, още по-малко – спокойно. Когато обаче бащата разясни нещо, тя пак се разкрещя:

     – Не! Не искам там! Неее!

     Ивелин с радост би я завел точно там, където очевидно беше толкова ужасно, че лиглата се късаше да крещи и да реве само при споменаването на това място. Погледна бащата. С дълга, сплъстена коса и неопредела възраст, той я гледаше невъзмутимо и тъпо. Да, и този ще свърши работа, изглежда ненормален. Ще я заведе именно в ада, където малката ще се чувства достатъчно зле, за да оправдае поверието, че на този свят има справедливост.

     Дойде спирката му и Ивелин изхвърча като тапа от возилото, защото вече беше сигурен, че нервите му няма  да издържат и ще хване момичето за косата, ще я вдигне във въздуха и ще я държи, докато тя не спре да сумти и да вие; беше намислил какво да стори, ако тя все пак не спреше – щеше да сплете косата ѝ на плитки и да ги завърже на сложен възел за висящите дръжки в трамвая. И после щеше да я гледа с интерес как рита с крачета и пищи по-силно отвсякога. Така поне щеше да знае със сигурност, че изпитва някаква болка и че в поведението ѝ има известен резон.

     От горещината ли, от необичайното време или пък заради ненормалната истеричка в трамвая, изведнъж усети пристъп на глад. Рядко закусваше, но очевидно тази сутрин всичко вървеше накриво и трябваше да се съобразява с този факт. Сети се, че на улицата срещу офиса му продаваха много вкусни кренвиршки, бяха скъпички, но знаеше, че ги правят на място, съвсем пресни бяха. Ще си вземе от тях, по това време на деня са още топли и вълшебни.

     Продаваше ги грък, който се правеше на италианец. Всъщност приличаше на циганин, но във всеки случай говореше български като човек, който е живял прекалено дълго в България, за да е разбрал, че езикът тук не служи за общуване, а предимно за обиди: двадесетината думи, които знаеше, му бяха пределно достатъчни.

     – Кренишки топли! – съобщи той в отговор на поръчката на Ивелин. Гъркът познаваше добре италианската рецепта за тестото, в което овалваше кренвиршите; с дървена лопата пъхаше сандвичите в кръглата пещ, отрано запалена с дървени въглища. Обаче досущ като циганин никога не връщаше ресто и затова Ивелин му отброи точно стотинки и не му остави дори една отгоре. Чужденецът се намръщи и изгледа Ивелин злобно и отмъстително, по български.

     – Вие ме предреждате! – възмути се жена на около шейсет с ярко червило и кутия мляко с ориз в ръцете.

     Ивелин не я беше забелязал до сега.

     – Къде е опашката? – попита искрено той, защото те двамата бяха единствените в заведението.

     – Аз съм опашката! – почти изкрещя тя. – Дойдохте тук и се преструвате, че не ме забелязвате. Поръчвате, плащате и не си правите труда да изчакате хората, които са дошли по-рано от вас и...

     Чак сега видя, че на масата отсреща стои друга нацупана лигла, също толкова голяма или малка в зависимост от размера на лошотията в нея, като онази в трамвая. Изслуша търпеливо речта на начервените устни и разбра, че момичето имало колики и стомахът я боли, когато яде кренвиршки, защото тоя простак, гъркът, дето се прави на италианец, кой знае какво слага в тях, и по-добре, че изобщо не разбира какво говори тя, защото ако разбираше български, така би го насолила, че чак... Та затова купувала на внучето само мляко с ориз, не че това е добра храна за закуска на младите, но наоколо няма нищо по-добро. Около пет минути трая този монолог и вероятно заради своята изчерпателност накрая завърши дружелюбно:

     – Извинете, че ви нагрубих в началото – усмихна се червилото. – Вие изглеждате напълно приличен човек.

     Сбогуваха се, Ивелин дори се усмихна и кимна към девойчето за сбогом. То му се изплези.

     Сандвичът вече не беше така топъл, както когато го взе от брашнената ръка на пекаря, но все още ухаеше. Захапа го с радост. Докато се приближаваше към офиса, си даваше сметка, че тоя калпав ден, който започна така криво, все пак може да свърши добре, ако си доставя повече удоволствия като това например – да хапва от време на време по нещично вкусно. Хрумна му, че после може да си купи айран или лимонада, за да...

     Изведнъж нещо яко го сряза по средата на стомаха – като ятаган беше, остро и хладно. Тъкмо преглъщаше последната хапка от кренвиршката, залъкът му заседна в гърлото. Изплю го и се закашля. Това се случваше точно на входа на кооперацията, където се намираше офисът му. Портиерът го видя и се притече на помощ. Потупа го по гърба, ала по-силно, отколкото трябваше, и Ивелин усети нова болка, този път горе и вдясно, струваше му се, че този сандвич се разхожда из вътрешностите му като хлебарка в супа. Защото точно това му се стори? Представи с хлебарка в супа и посиня. Портиерът го младеше неспирно и все по-професионално по гърба, в един миг Ивелин не издържа, гърлото му се отвори и изповръща всичко, което беше ял през последните двайсет и четири часа. Беше доста нещо, но гледката не е приятна за описване. Ивелин пое въздух и си спомни, докато се изумяваше при вида на това, което е ферментирало в стомаха му, че винаги досега си е мислел, че сандвичите на този италиански грък, циганина-пекар, са вълшебни. Наистина бяха вълшебни в някакъв смисъл. Почувства известно облекчение.

     Така започна този ден, уж обикновен делничен ден за Ивелин.

     – Всяко начало си има и край! – успокои го портиерът и вдигна ръката си.

     Ивелин побърза да отскочи, за да не получи поредния удар в гърба. Реши, че днес не му е ден и по-добре да се върне вкъщи, за де си легне и да превърне деня в нощ.