Преминаха още едни избори и сега нищо не може да ни спре да продължим да обвиняваме държавата, нищо не ни пречи да бъдем един Кристо – той се смята за успял, ние защо да сме по-долу от него, той се е отрекъл от предците си, защо и ние да не го направим. Колко пъти всеки от нас е казвал „тъпа държава“, не е ли така по-лесно, за да продължим, вината не е наша, на държавата е. Държавата отгледа това поколение, което замина по-света, какво общо имаме ние, държавата възпита такива ценности в нашите наследници, какво общо имаме ние. Държавата е скапана, системата е порочна, властта е корумпирана, какво общо имаме ние. Ако зависеше от нас, нещата щяха да са различни, само да зависеше от нас. Ето например онзи невзрачен човечец, който едва избутваше поредния клас, който никой не забелязваше, днес кара хубава кола, хората се въртят на пръсти около него, казват бил неграмотен, натрупал парите си по неясен начин. Скапана държава! Защо аз не съм на неговото място? Само да се докопам до властта, ще си оправя живота, няма да живуркам, да може да не е съвсем редно, но всички правят така, защо и аз да не го направя, скапана държава.

Българската реалност и не само тя, понякога се чудя как са успели да се родят и съхранят личности като Левски и Смирненски, идеалисти като Ботев и Вапцаров. Колко от нас са чели „Приказка за стълбата“, колко от нас помнят, колко от нас разбират, колко от нас биха се отказали от властта, колко от нас ще помислят за държавата преди да помислят за себе си и изобщо някога би ли дошъл реда на държавата.

Наистина ли сме толкова глупави, че продължаваме да живеем така? Наистина ли сме толкова слепи, че не виждаме пътя към нищото? Наистина ли тези материални придобивки са ни заслепили до толкова, че вече дори не чувстваме, не усещаме, не живеем?

Казваме бедна държава, но вече безчет години успяваме да крадем от нея, кой е бедният? После кажете, че българина не е изобретателен. Да бяхме способни да впрегнем тази си изобретателност в нещо градивно, но пък защо да си правим труда, защо да градим за поколенията като можем да грабим за Себе си. Ето например парите похарчени за пътища и магистрали, аз напълно вярвам, че огромни средства са потънали в това начинание, но друг е въпроса за какво са похарчени и не беше ли по-добре изобщо да не бяха харчени. Знаете, хората казват по-лесно се изгражда ново, отколкото да ремонтираш некачествено старо. Имало гаранции за некачествения строеж, строителите плащали неустойки, на някой прави ли му впечатление от колко години символичния вход на столицата ни – Орлов мост е развълнувано море, ние ли сме такива овце или така ни изнася? На практика кой живее в столицата ни, хора които милеят за града си или гурбетчии, които са дошли да заграбят каквото могат?

Какво ни остана, с което все още се гордеем, може би културното наследство. Какво е това? Природата. Коя природа? Плажовете. Кои плажове, онези застроените? Планината. Коя планина, онази с безчетните хотели върху нивите и пасищата на нашите дядовци? Бедните, но екологично запазени региони, искаме да развиваме еко-туризма, западняците плащат луди пари за това. Кои райони, онези, които искаме да разкопаем за малко злато и уран, което ще продадем на нищожна цена, за да можем да сложим някой лев от пая и в своя джоб? В крайна сметка какво значение има дали ще умрем от глад или от радиация, нали ще си купим нещо лъскаво. Ще оставим на децата си една още по окаяна държава, и какво от това, те ще заминат в чужбина, в тази тъпа държава да седят наивниците.

Е народе мой, по щастлив ли си сега когато продаде наследството си, продаде душата си, предаде децата си? Парите от девствените плажове, от изсечените гори, от рудата, донесоха ли ти щастието което търсеше? Забравяйки миналото си, отричайки се от предците си направи ли те независим? Какво казваш, децата ги няма, внуците не говорят български, здравето ти вече е разклатено, пенсията ти е малка, лекарствата скъпи, а скътал си някой лев за черни дни, да, а щастлив ли си? Какво е това щастие? Не знаеш? Дали си забравил или никога не си знаел, паметта ти изневерява? Дали в закоравялата ти същност не се прокрадва едно чувство на загуба? Дали не пропиля своята секунда от безкрая на времето? Дали някой някога ще се сети за теб?

Погледни през прозореца, пролетта е дошла, слънцето е огряло новия ден, на двора се чува детски смях, звънък смях, може би те знаят какво е щастие, може би те все още могат да чувстват, толкова беззащитни и наивни…