***

    Денят преваляше. Есенната привечер, все още затоплена от слънцето  зави с мъглив тъмен покров* стрехите на къщите. Сумракът се намести  в дворовете и остави призрачен дим от сенки по каменистите неравни пътища. Ветрецът самотно побутна, няколко чепки грозде, заплете ги в танц и ги посипа с пепел. Тя се загледа във все още очертаващите се дълги сенки на салкъмите на обагреното в лилаво грозде. Едрееха зърната. Екатерина седеше на пейката под малката стрехичка на къщата. Някъде отзад през изградения колкото бой на дете и замазан  с кирпич дувар*, се чуваше подвикването на възрастния мъж. Шумове, миризми, въздух – всичко, което я заобикаляше, опияняваше разпокъсаното и същество. Тя не вярваше, че съществува подобно място. Дори и да беше чела в някоя книга за такива местности, описанието не можеше да се сравни с проявлението, което сега рисуваше света около нея. Градът миришеше различно. А там, откъдето бе изпълзяла тя – вонеше.  Тук беше друго. Някак…Имаше простор. Въздух.Даже водата имаше друг вкус – бистра, студена, сладка. Очите и сами се разтваряха широко, напрягаха се – оглеждаха, опознаваха, запомняха.

     Тракийската низина беше красива и обширна земя, събрана в шепата между  полите на Стара планина, Рило-Родопския масив и Странджанската област. Мястото, където сега се намираше Екатерина, беше на самата границата на низината с източната част на Родопа. Няколко километра на югозапад, и човек можеше да се изкачи по Мечата планина* и да стигне до връх Айдаа (Мечковец)*, а оттам  с птичи поглед можеше да се надишаш и нагледаш на тази прекрасна обърната длан, на тази богата, напоена с пот и сълзи, но и с надежди и обич българска земя.

    - Ако ти се яде чедо, да ти откъна*? Оставих ги да висят, ей така, ако реша да наклада малко за през зимата. То, накладеното, и с ракийката върви, защото и тя е като хората - още по-сладка е като я споделяш с добра душа.

    Дядо Стоян креташе насреща и – рошав, превит леко на една страна, но усмихнат. Екатерина мълчеше.  Тя още не знаеше как да се обръща към този достолепен човек. Той беше старец, но  по прошарените му коси тук-там още личеше каква окраска е имал косъмът. Бръчиците до очите му приличаха на ветрила, разтворили се широко в края. Големият месест нос беше леко провиснал, стигаше почти до сбръчканите устни, издаващи естествената упоритост и сила на характера, а топлите земни очи галеха с човещината си. Над тях като стрехи стърчаха гъсти бели вежди, а бледо-жълтите страни на лицето му сега червенееха. Такива хора, Екатерина не беше срещала. Че къде да ги види? Някак, знаеше, че на дядо Стоян и през ум не му минаваше, че в света има грозни и мръсни места, където човешкото се изтичаше, а наместо него, оставаше гнойната рана на гротеското съществуване.

    - То дъхава и сладка е Царичката*. Плодът има голям грозд и твърди, сочни зрънца – вкусни. Като ги накладеш пък - и дъх, и соленост хващат – също като живота.

   - Как да ги накладеш, чичо? – едва-едва попита Екатерина.  Повече от две недели младата жена беше в дома му. Фелдшерът идва, прегледа я и си тръгна. Дядо Стоян, обаче се тюхкаше и клатеше  незлобливо глава. Още  през първия ден фелдшерът им каза, че тази жена е страдалница.

      - Тези синини, които видях, не са от падане, дядо Стояне . – смотолеви под носа си младият мъж.

    - Че, ако не са, от какво друго? – учуден го запита старецът. Не му побираше старческата кратуна истината. Та Ванко, фелдшерът, го осветли:

       - Тоягата е играла тука! Тоягата - и то дълго, и както трябва.  С умисъл е било това, не просто така - от яд да е! – отвърна му онзи. Тодор, който стоеше наблизо, трепна и някак се свиха веждите му, а между тях се очерта дълбока бръчка. Погледът му се премести към стаята, където сега спеше жената. „ И за тоягата може да има причина. Ванката може и да се лъже…” - се замисли той. Ала дядо Стоян през това време приседна до дувара*, върху един варовиков камък и зарони сълзи, защото  казаното стигна до ума му, нарани човешкото сърце и се заби като ръждив пирон в простоватата старческа душа.

      - Е-е-е, що сега чиниш*, дядо Стояне!? – объркано възкликна фелдшерчето.

    - Бре момчета, вий да не сте без сърца! Едно е да се поддадеш веднъж, че без да искаш да удариш, ма другото...Ей, това му е дяволска работа! – занарежда старецът през сълзи и пак се затюхка*. - Какви ли грехове изкупва тая душица, че и е писано било така да страда?

     И старият мъж, сам реши, че като мило пиленце ще да се грижи за жената. Имаше милозливо сърце той, имаше и очи, които виждаха неща, такива каквито само най-страдащите познаваха.

     Сега дядо Стоян се вгледа в застиналата фигура на Катето. После закрета* бавно, но старателно към един долап*, скован от нерендосани дъски и поставен под външното огнище за лесналък*. Често в тази част на България, човек можеше да види такива огнища. Всеки двор беше разделен на две. В предният беше къщата с външна капийка откъм пътя, а в задният, отделен с нисък дувар се намираха дамовете* за животните и място да се засее зарзават. В този двор беше и нужникът, имаше и дървета с мушмули, жълти дюли или попски круши. Ранозреещата череша правеше сянка над външната капийка, макар сега да беше оголила клоните си, а над пътечката, криволичеща и свързваща дворовете, разперили листа шумоляха лозниците. От такава лоза сега старецът отряза с ножовката два големи салкъма и като ги подаде на Екатерина, рече:

     - Иди ги смий* над коритото, че хапни! Хубаво е и има малко, но едри пъшки. Ако ти са твърди джунките* Кате – плюй ги!

Меката човещина в дрезгавия му глас погали и разля топлина в нея. Екатерина пое в ръцете си едрите, тежки гроздове и внимавайки да не ги разпилее по пътя се спря на дворното каменно корито до което имаше кофа и канче, за да ги измие. Толкова сладък плод тя не беше вкусвала. Че дъхав беше – беше. И така чудно се разпукваха зърната хрускайки в устата и. И пъшките не изплю – свидеше и се да се похаби такава вкусотия. Младата жена се замисли. Животът наистина беше и солен и сладък, но тя все още не знаеше как се прави това накладено.

       Катето се беше запознала и с леля Пенка, майката на Тодор. Тя беше чевръста дребна женица, мургава и черноока, но винаги усмихната за разлика от вечно сериозния си син. Той все още гледаше на нея с недоверие, преценяващо и с онази студенина, която можеше да смаже човек из отвътре. Екатерина така и така беше премазана, смачкана от живота и удавник в съдбата си, но мисълта за надеждата, която и дадоха няколко написани реда, не и позволяваше да се предаде по средата на пътя. Отново и отново младата жена си припомняше думите върху измачкания, покафенял от времето лист, който  криеше под твърдата, пълна с парцали възглавка на леглото си.

Скъпа сестро,

Милна си ми и драга, но ти го знаеш. Как поминуваш* в града? И детето как е?Пиша ти, чрез наместника в селото. Чакам те да си дойдеш. Не се стеснявай. Мама, кога беше жива тъй ни заръча, кога имаш нужда да си те приберем. Ела си с детето да се разтъжим. Не коси се! Аз съм ти брат. Една кръв сме, а тя се не размива лесно. Бог да те пази!

Твой брат, Костадина!

  Писмото беше кратко, изписано с телеграфските думи от стара пишеща машина. Времето го беше състарило и плътната груба хартия беше пожълтяла до кафяво, но все още думите се четяха. Отгоре на листа имаше изписано кметство Татарево, но в края не се виждаше добре  областта. Така оттук-оттам Екатерина беше разбрала, че има такова селище към Хасково. Къде пеша, къде с камиони, превозващи работници тя беше стигнала, и сега в къщата на този добър човек не знаеше как да пита за уйко* си. Бегло помнеше баба си Ката, но други не помнеше близки, затова, когато прочете написаното мира не намери, докато не изчете и останалите документи и писма. Така разбра, че всъщност тя не беше без корен и не беше съвсем без нищо. Имаше надежда да продължи да живее като човешко същество. И малкото вяра останала в сърцето и тя беше впрегнала в това си желание – да я приемат, а каквото можеше щеше да направи.

     Сега обаче светът който я заобикаляше и се виждаше чужд и непознат. Екатерина имаше чувството, че не беше годна да живее в него. Животът в града беше друг. Отчужденост, сивота и борба за вечното оцеляване в едно размирно време като вихрушка впрягаха хората там. Нямаше простор, само някакъв камък, като че ли те притискаше отвътре, но всеки ден нуждата да оцелееш и пребъдеш те буташе да продължаваш да се движиш с тълпата, да търсиш начин да залъжеш най-обикновените си нужди. Да, в нея имаше частица от заобикалящото я. Тя сама го усещаше, че това място говори с душата и, мълчаливо и прекрасно, стоплящо чувство беше тази взаимност между човек и природа.  И все пак тя се чудеше какво щяха да я правят близките и, като тя не познаваше този начин на живот. Щеше да бъде трудност и за тях – нова мъка за нея.

Леля Пенка я беше нагостила с най-сладкият топъл хляб, който беше яла през живота си. Докато я гледаше как къса с пръсти от плоската питка и топи в паничката с  гъбена каша, старата жена засмяна и обясняваше:

    - Не е ляб* туй, чедо! Пазлами* му викаме по нашенски. Като колаците, само че върху печката ги туряме* да се пекат. Яж, яж не ме гледай! Кога човек е болнав има нужда от хубава храна. А гъбите Тодор ги събра. Хубава каша стана нали?  Не се коси*! Познава ми ги момчето – знае коя е  ядна* и коя не е. Пък и като сипеш в корито вода, че и две шепи сол и ги туриш си личи пак, тогава водата като теменужки се оцветява. – благо и мило говореше тя на Катето. Негласно, всички вече я наричаха така – Катето. Само Тодор още никак не и казваше. Съмняваше се той в нея, отвращаваше се и сигурно с право беше. И Екатерина сама към себе си друго не чувстваше, освен жлъч. В началото даже, като друго не знаеше, освен да чисти тя изкара, каквито покривала и постелки видя в стаята, за да ги изтупа. Тогава той беше влязъл в двора и като я видя да вади покривката на леглото, грабна я от ръцете и :

     - Какво си мислиш че правиш? Без зулуми, че веднага ще обадя на кмета, а оттам и на полицията! – заплашително се беше надвесил над нея той. Яд го беше, че се бавеше проверката с книжата и, макар че и сам, кметът му каза, че бързо няма да стане запитването, дали не е престъпница, търсена от властта.

      - Нищо лошо не правя и никакви зулуми! – отвърна тихо тя. – Исках да почистя само.

      - Не знаеш какво е зулуми, нали? – някак по меко започна Тодор. Тя мълчеше.

    - Кражба и беля на хората, това е! – беше продължил той, после метна покривката върху опънатото дебело въже, наместо простор и изчезна в задния двор, където се мярна главата на дядо Стоян.

   Екатерина мълчаливо гледаше след него. Не знаеше. Ясно беше, че има още какво да учи, а и срамно беше голяма жена, пък да не знае такива неща.

В тези си мисли и спомени Катето неусетно беше изяла гроздето. Тя виновно погледна към дядо Стоян седнал на едно трикрако столче и  клюкащ* една тиква.

    - Чичо? – трепна гласът и.

Старецът спря работата си и вдигна глава към нея.

   - Дядо Стоян ми викай, чедо! Я съм дядо Стоян Карона*. Тъй ме знаят хората. – мило и отвърна той и продължи,- Кажи сега, що има?

    - Изядох всичкото грозде. – виновно отвърна Екатерина.

    - Че то е за ядене - не за гледане! – засмя се старецът.

    -  А какво е наклаждане?

   - Е, чедо това е да туриш в разсол зимнина. Моята бабичка много ги знаеше тия неща, ма и мира не ми даваше и така аз покрай нея се научих. Имаме буренца и шишета. Бъркаме шепи едра сол и вода и заливаме. Ще те науча, чеденце! Ще видиш как неузрелите домати ще ги набодем с бонелката*, ще турим и кочани и лахна*, па и грозде и сама ще да видиш. Пък да знаеш пустият му разсол как разкарва… – недовършил старецът примлясна няколко пъти  с уста.

   - Дали ще мога, дядо Стояне? – несигурно го запита тя.

   - Че що да не можеш? То никой научен не се е пръкнал по тази земя, та нали за туй сме и живи ние старите. А ти чедо, някой чака ли те нейде из Божия свят?

   - Никой, дядо! Един роднина имам, ма и той още не знае за мене. – отвърна тихо тя.

   - Е, че то и един стига! – замислен отвърна старецът. – Пък сега, нали и мене имаш, та ставаме двама. – и като се усмихна пак топло, прошарената му глава се наведе отново над тиквата. Бързаше да я накълца, че да хвърли на животинките, а после щяха да вечерят. Мило му беше на старият Карон* като гледаше как се оправяше момичето. Жена било, ма то слабо,слабо, че да не разбереш! Ма добро дете! Изстрадало, но добро. Усещаше старческото му сърце самотата и тъгата и, затова дълбоко си я прие, като своя си рожба. „ Ей тъй щеше да е Митре, ако и ти беше още при мене. Ей тъй, даже и по – хубаво щеше да е! „ - рече си той на ум и заклюка* пак. А устните му засвириха чудна игрива мелодийка, завъртя се езикът му и думите се лейнаха, като топъл юнски дъжд над суха земя.

  Екатерина стоеше като омагьосана. Такава чудна и прекрасна песен тя  не беше чувала, а да пеят така и от сърце, и от душа и се виждаше някакво невиждано чудо.

    Есенната вечер развяваше ароматите си над тази топла земя, която сякаш даваше нов живот и вземеш ли от нея тя рохко се разливаше в шепата ти. Есенес* тя беше лепкава и прокисната от напояващия я ръмящ дъждец, а понякога се спичаше под жаркото лятно слънце. Спреше ли се, обаче човек насред нивите, огледаше ли се, заслушаше ли се от кой дол ще закука кукувицата, ще запее синигера или ще хвръкнат врабчетата, усещаше простора под краката си и силата, която се вливаше в сърцето му. А загледаше ли се надалече, там където беше опънато въженцето на хоризонта и отметнеше ли глава нагоре, за да впие жаден поглед в просторните синева на небето, понякога обсипано с накъсани облачни памучета, понякога натежало от вълнените къдели боядисана в мътно черно сребро облачна прежда, а друг път толкова лъчисто и лазурно, отразяващо се в дълбините на човешката  душа, се разбираше, че по –хубаво от това що е пред погледа, под краката и в шепата - няма. Човек сам осъзнаваше, че тази земя го пленява и му заприличва на кипра* мома запяла с някакво старо тайнство с богатия си и плътен глас песни като „ Добро льо, мари хубава!”*„ Що не ма ожениш, мамо.”*, а някъде отсреща млад момък мелодично отвръщаше с  „ Мене ми е драго…”* и още… и още. И тогава разбира, чува – вижда как всичко диша, как всичко пее – в един глас – сто сърца, и в хиляди – една песен. И тази звучна и ясна тракийска песен е част от онази тайнствена и чудно упорита жилка на един стар народ с вечно подмладяваща се душа и богато страстно сърце.

Следва...