Глава 17. – Между два огъня 

(есента на 2021г.)

Повече от месец Емануил плуваше между живота и смъртта. Селото тръпнеше ту в отчаяние, ту в плаха надежда. Изведнъж осъзнаха, че Монката не бе просто доктор, а техен спасител. Грижата за здравето на цялото село като за родно семейство лежеше на мъжките му плещи. Санаториумът, както наричаха клиниката, даде работа на всеки дом – докторът държеше възстановяването на болни след КОВИД и онкологичните случаи да се хранят с чиста храна от градините и стопанствата в селото. Шофьори, готвачи, чистачи, градинари – чужд човек не пристъпваше прага там. Може би затова резултатите бяха отлични и пристигаха постоянно хора, търсещи помощ именно тук. И друго имаше – препаратът „МД“ получи лиценз за Европейския съюз. Никой не можеше да каже копче на Док вече. Черната мория беше в изгнание. КОВИД вълната почна да отминава полека.

Третата мория се вгледа в лицето на младия мъж. Толкова се гордееше с него. Нямаше да допусне грешката от преди век с Манол. Този път всичко щеше да свърши добре. Щеше да пусне любовта до сърцето му, а с нея щеше да влезе и тя самата там.

— Не мислиш ли, че нещо пропускаш? – обади се Бялата мория зад гърба ѝ.

— Не мислиш ли, че мястото ти не е тук? – отговори Светлинната ѝ сестра.

— Мога да направя така, че той да не бъде щастлив – вметна иронично първата.

— Нима? – засмя се Третата, знаеща как да я отстрани от пътя си.

— Ти си мислиш, че имаш сила да командваш всички. Глупавите хора смятат, че вече са се разминали с КОВИД, хукнали са като побъркани по морета и планини. Само след месец-два Черната ми сестра ще се върне. Нали помниш, че няма как да я убиеш завинаги?

— За съжаление, да. След месеци тя наистина ще се върне и ще си отмъсти.

— Да – потвърди Бялата. - Ще те видя какво ще направиш тогава. Можеш ли да спасиш цялото село? Нямаш право да връщаш всеки от пръстена на смъртта.

— Но мога да забавя идването на нова вълна, да я допусна плавно до хората и да се опитам да върна повече от една светла душа пред Смъртта.

— Пак ли се карате, дами? – прошепна с напукани устни Емануил. – Не ви ли омръзна вече?

Двете се наведоха над леглото му усмихнати. Толкова беше красив!

— Мислех, че сте по-умни от обикновените хора – смъмри ги той. – Какво толкова имате да делите?

— Теб – директно заяви Бялата мория.

— Мен? – иронично повтори Монката. – Че аз съм един селски доктор.

— Не съвсем – поправи го ласкаво Третата. – Ти си спасителят на това лудо село. И трябва да ги подготвиш като непослушни деца за следващата КОВИД вълна, която ще ви удари страшно може би още преди Коледа, или мъничко след това.

— А обещанието, което ми даде в болницата? – припомни ѝ докторът.

— Вече съм го изпълнила – отговори смутено Третата и засия в топла светлина.

— Нищо не си изпълнила – тросна се Бялата сърдито. – Ще ти докажа. Мислиш, че можеш да контролираш всичко? Ще видим тази работа с любовта как ще завърши.

Младият мъж затвори очи. Беше абсурдно. Двете мории се караха като земни жени за едно мъжко сърце. Бяха същите като тях, но с малко повече власт. Всичко бе женска игра. Любовта правеше даже мориите смешни. От това душата му се изпълни с горчивина. Какво правеше Мария? Дали беше добре? Трябваше да скочи заради нея в дълбокото, ако искаше да я спечели. Разумът искаше да укроти сърцето, жадно за любов, ала не можеше.

На вратата се почука настойчиво.

— Да – като продран лъв извика Монката, внезапно усетил прилив на сила.

Баба Елефтера смутено подаде глава в процепа. Заприлича му на стара лисица.

— Сам ли си, чедо? Как си? Хапва ли ти се вече? – сякаш бе заредила като снаряди сто въпроса в минута и бързаше да ги хвърли, преди Монката да я изгони.

— Сам съм. Тук имаше преди малко едни дами, ала си тръгнаха презглава, щом усетиха, че пристигаш – пошегува се лекарят, а възрастната си помисли: – Смахнал се е от КОВИД-а, милият. Ама ще мине. Само да има ищах за ядене. С лапалома всичко минава.

— Слушай сега, сине, да ти кажа защо съм дошла – започна нерешително тя.

Постави междувременно до главата му две захлупени чинии, отхлупи горната и остави до него да стигне ароматът на млечна баница. „Хитруши са жените, засмя се наум докторът. - Ако ще и на сто години да станат. Какво ли ще поиска хитрата баба, нямам търпение да разбера“, каза си младият мъж и протегна ръка към чинията.

— Хапвай си, сине, с мед от пчелите на Благия съм я правила. И с мляко от кравата на вдовицата. О, имаме голяма новина. Мъжът на Мария, щерката на Страхо Железния, дето беше женена в София…

— Даа – Монката слушаше с половин ухо, отдаден на страстното удоволствие за първи път от четиридесет дни да усеща вкуса на храната - желаеше да я изяде цялата.

„Оздравяваш, момче, каза си той. – Щом имаш ищах за ядене, скоро няма да ритнеш камбаната.“

— Слушаш ли, чедо – побутна го възрастната жена, забелязала как яде сладко-сладко и не обръща нула внимание на нейните приказки.

— Слушам, слушам – с пълна уста потвърди Монката и за момент заприлича на добрия мечок от детските приказки, който после трябва да спасява от кашата Машенка.

— Мъжът на Мария починал от КОВИД.

Монката спря да яде. Това променяше нещата на любовния фронт тотално.

— Абсолютно е вярно – закима за по-голяма достоверност бабата. – И не само това. Свекърва ѝ била голямо чудовище. Изгонила я от апартамента с момченцето. Дано я тръшне КОВИД в пръстта. Та момичето се връща с детето при нас, на село.

Монката остави чинията на шкафчето. „Те ти една Любов, те ти две. Честито! Ха сега се оправяй!“ Красивата дъщеря на Железния бе като капка и той изпитваше страст към нея още в онези горещи нощи преди сватбата ѝ. Любов от далечния Петербург бе като непознат сладък плод, а по средата – многострадален Монка се потеше в дилеми.

— Аз какво общо имам с това? – Емануил не разбираше накъде бие бабата.

— Ние решихме – започна тя, но лекарят я прекъсна раздразнено. – Пак ли селският парламент е родил някоя умна глупост? – вбеси се той. – Отдавна не ми бяхте сервирали огън в тепсия. Сега да не решихте, че трябва да се оженя за нея? Или да ходя да уморя свекърва ѝ? – без да се усети, докторът викаше така, че гласът му кънтеше и в коридора.

Вратата се отвори и с тревожни лица в стаята влязоха Олеся и Любов. Елефтера ги погледна питащо, те вдигнаха рамена. Видяха, че в стаята са само двамата – докторът и бабата, и  благоразумно излязоха навън. Олеся познаваше характера на Кировица добре.

— Ще карам направо – пое дъх Елефтера. – Момичето, както знаеш, е специалист по масажи. Същински талант – натърти на последното възрастната жена и го погледна.

— Аха – вметна Монката, усетил накъде духа вятърът. – Искате да ѝ помогна с работа?

— Да – твърдо заяви бабата. – Жилище ние намерихме. Викахме ѝ преди години да не продава къщата на баща си, ама младите все не слушат – натърти пак бабата. – Сега ще живее в имота на Денко – понеже няма наследници, общината и ние решихме…

— Вие решихте? – иронично вметна отново докторът, подканяйки я да побърза.

— Ние – отсече бабата. – И не се прави на интересен. Това, че си болен, не ти дава право да обиждаш една безпомощна възрастна жена.

Монката се засмя от сърце. Голяма артистка бе старата. Оставаше да чуе финалът на днешната новина от СИА (Селска информационна агенция). Затова я погледна питащо  и зачака да довърши театрото. А тя го направи виртуозно, като артистка за „Оскар“.

— Момичето е самотна майка. Има дете като ангел. Познай как се казва то?

Докторът вдигна недоумяващо рамене. Мария не му го каза в София.

— Емануил – тържествено обяви и зачака да види ефекта от казаното.

Бомба да беше паднала в средата на стаята, нямаше така да му гръмне мозъкът. Защо на него го бе кръстила? Между тях имаше искри, но чак толкова. Освен ако…

— Момичето е добро, работливо, и най-важното – погледна в очите доктора – може да ражда деца. Че те, модерните кокони, не дете – едно кокоше яйце не могат да ти снесат.

Решила, че достатъчно информация е подала за размисъл засега, Елефтера миролюбиво му съобщи:

— Ти си почивай, чедо, да се оправиш вече, че няма кой да лекува хората в село. А Мария има златни ръце. С масажите ѝ всички ке оздравеят в санаториума. Со здраве!

Монката капитулира. Плесна си два шамара за подобряване на тонуса. Седна в леглото и си каза: „Докторе, ха сега да те видя! Рускинята ли ще избереш, или нашата мома? Между два огъня ще си опечеш сърцето, ако не сипваш студена вода от ума.“. Време беше да вземе нещата в ръце. Барие остана мечта. Двете красавици можеха ли да станат реалност? Двете  едновременно - не. Трябваше да избере само една. Ала коя от тях?

Следобед в клиниката пристигна Мария с малкия си син. Бе станала още по-хубава, женствена, като блага вода. Момченцето приличаше на нея. Как щеше да израсне без баща? Вярно, имаше си цяло село да помага в отглеждането, но друго бе да има в дома мъж. И за хубаво, и в беда. Все се чудеше защо не му каза името на детето в София. А то ето какво било. Подновила е точно него. Защо една жена прави това? Ами защото…

Поговориха делово, по работа. Малкият се катереше по столовете като маймунка, любопитно разглеждаше всичко, искаше и при него да дойде, но младият лекар го спря. Беше здрав, но не знаеше дали част от енергията на болестта не е остатъчна.

— Още не съм оздравял хубаво, дечко. Другата седмица ще си направим с тебе игра.

Очите на Мария го галеха. В тях имаше светлина, която ги караше да се разтапя и да иска да я слуша още. Но онази загадка с лудите нощи преди сватбата? Как да узнае?

— Кога мога да започна работа? – попита тя и го върна в реалността.

Не молеше, а искаше. Не бе безпомощно момиче като Барие, чакащо спасение и чудо наготово. Нямаше нужда от рицар герой. Сама водеше битката си. И успяваше.

— Веднага – засмя се докторът. – Имам нужда от масаж. Навсякъде ме боли.

Ръцете ѝ докосваха и сякаш изпиваха болестта от тялото му. Беше му толкова леко и хубаво, че искаше да заспи в тези ръце и повече да не се събужда. В мисълта му премина кратък въпрос. А Любов? Как щеше да разреши този проблем? Проблем ли, чукна го по главата една глупава мисъл като бодлив кестен. Кога хубавата рускиня от вкусен плод се превърна в проблем? Нима вече беше избрал? Облаците избягаха с писък надалече.

Мислеше, че като доктор е видял всичко, но бе пропуснал сладостта на хубавия масаж. „Много от удоволствията на живота май си прескочил“, укори себе си докторът. За да излезе от блаженството, граничещо с глупост, зададе хладен въпрос:

— Кой ще се грижи за малкия, докато ти си на работа?

— Бабите в селото – засмя се Мария. – Всяка си предлага помощта. Която наистина е безценна, но оставя ли го в техните ръце, рискувам да го направят сто кила слонче.

— Определено – засмя се Монката. – Такъв проблем имах, докато бях на квартира при баба Лефтера. Не искам да си припомням как ме изкушаваше с храна като Сатана.

— Затова ще го поверя на вдовицата. И други баби от селото ще помагат, но тя е по-млада и по-разумна, по-образована, по-умерена.

— Зависи за какво говорим – Монката си спомни как тя влияеше на мъжете.

— Всеки може да промени съдбата си. Защо да не го направи и тя? Има право.

Третата мория замислено слушаше целия разговор. Може би тази чудна Мария бе наистина подходяща за Емануил жена. Какво щеше да прави обаче с рускинята? Изборът чакаше доктора. Морията можеше да помогне. Ако Любов сама споделеше с него тайната си, трудно щеше да му бъде да реши. Но едва ли щеше да бъде толкова смела. Имаше и друг проблем - Черната. Идваше нова, страшна КОВИД вълна. Войната в Украйна също приближаваше. Понякога почваше да ѝ тежи безкрайността на времето. Сякаш бе Сизиф.

За първи път от много дни Монката се облече и тръгна на оглед из клиниката. Всичко вървеше нормално. Всеки си вършеше работата. Доставките на „МД“ бяха пристигнали точно според изискването на договора. Исландците бяха железни.

След като Мария си тръгна, в душата му остана сладост, неусещана досега. Искрите от миналото се разгаряха бавно в огън, който топлеше, но можеше и да изгори душата му, ако не внимаваше. Детето му напомняше някого. А очите му… Стресна се.

Отправи се към залата, която скулптурката използваше като студио. Искаше да узнае докъде беше стигнала с паметниците, но и да провери себе си - как ще реагира душата му на тази жена. Между него и нея прехвърчаха искри още щом пристигна от далечния Петербург. След дългата болест, след топлината, донесена от Мария, дали пак щеше да усети привличане? Вятърът любопитно подаде глава през прозореца да узнае.

В работен гащеризон, Любов работеше бързо и сръчно. С неподозирана сила извайваше от дървото косата на Док. И с просто око се виждаше голямата прилика с мъжа.

Тя видя Емануил, спря и усмихната се запъти към него. Прегърна го и мъжът усети аромата на плодов парфюм. „Ах, тези рускини – карат те да ги захапеш като петричка праскова!“, помисли си докторът. Усети желание и поиска да я притисне до себе си. Вгледа се в очите ѝ – видя кокетство, но липсваше топлината, с която го заливаше погледът на Мария. От друга страна, тялото на рускинята излъчваше магия, която го караше да иска не само да я държи за ръка. Това беше ли изневяра към Мария? Проклятие!

„Леглото е до време, приятелството – цял живот, казваше доктор Георгиев. Но до приятелството имаше много години още, кисело отговори на спомена Монката. - Сега съм млад и искам огнена страст. Ще мисля на старини за приятелство.“

— Не мислиш ли, че дотогава да те чака Мария е доста дълго и жестоко? – прошепна в ушите ми Третата като леко дихание.

— Страстта прави живота прекрасен – ревниво хвана ръката му Бялата.

— Дами, време е да излезете на разходка – иронично ги посъветва без думи Емануил.

Знаеше, че могат да прочетат всяка негова мисъл. И се възползва от този шанс.

Есенната вечер се протегна върху облаците гальовно. Тъмнината с кадифени мигли прегърна дървета и хора сладостно. Олеся стоеше сгушена в прегръдките на исландеца и мечтаеше за охолен живот в чужбина. Любов разглеждаше снимки на телефона си и се питаше кой от мъжете в селото ще бъде подходящ за баща на детето, което планува сама.

Само Мария спеше, прегърнала своя малък син като мадона, и сънуваше призраци.