Трезор за плъхове

   Заведението нямаше име. Намираше се на няколко метра под земята. Малцина знаеха, че това е ресторант. Липсваше рекламна табела. До него се стигаше по дълги мраморни стълби. Вътре винаги беше задимено и мрачно. Посещаваха го само необикновени клиенти, които търсеха къде да се скрият от заобикалящия ги нормален свят.
Собственикът Иван, учител по география, го беше взел под наем преди няколко години от общината и разказваше, че преди това помещението било трезор на банка.
Както всяка вечер, така и тази обстановката вътре нямаше особено приветлив вид. Сепаретата имаха тъмни цветове, а тъмнозелените покривки по дървените маси бяха изгорени от цигари. 
Деветнайсет годишната сервитьорка Радост, се беше появила преди около година от неизвестно кюстендилско село. В  града, тя  живееше на квартира. Учеше психология в университета. На вид, беше привлекателна висока брюнетка, с красива фигура и светло лице.  Дали напук на потискащата обстановка, или пък заради нещо друго, лицето ѝ винаги беше усмихнато. Едва ли тя го знаеше, но ако някой тайно я наблюдаваше отстрани би си помислил, че усмивката и красотата, на такова място стоят като нелепи украшения.
Беше към 10 часа вечерта в понеделник. Рядко по това време влизаше смъртен. Единственият клиент беше Митьо. Мълчаливият ерген на около 40 години държеше сергия за зеленчуци. Всяка вечер след работа, той се отбиваше, за да изпие едно дълго кафе и да прочете вестника си. На външен вид не беше много симпатичен, с голяма глава, червендалесто лице  и чуплива кафява коса. Средният му ръст се оформяше в бухнал корем покрит с плетен кафяв пуловер и тънки крака. Въпреки че оставаха почти два часа до края на работния ден, сервитьорката  бързаше да измие пода и да приготви заведението за затваряне.  
От около половин час, шефът ѝ Иван се мотаеше зад бара прибирайки фалшива водка "Савой клуб" под долапа. Момичето тъкмо приключваше с почистването на пода, когато вратата се отвори и вътре нахълтаха един след друг двама около 45 годишни мъже.
Радост огледа по ниския облечен в черно с набити къси крака и едри ръце. Заприлича ѝ на спортист. Имаше черна коса, мургава кожа и криви устни.
– Работите ли? – попита въпросният, спирайки пред момичето с парцала.
Шефът Иван се показа иззад бара. От изражението му се долавяше деликатност на учител и същевременно пресметливост на търговец. Често примигваше с очи, сякаш пресмяташе нещо, или пък обмисляше репликите си.
– Работим, работим. Заповядайте. До 12 часа работим.
Мъжете останаха доволни от отговора. Те се настаниха на малка маса, пет разкрача странично от служебната, на която седеше Митьо.
Радост остави кофата с парцала и отиде да вземе поръчката от двамата клиенти.
  – Шо' че пиеш? – обърна се с дебел глас едроръкият, към другия, чийто белези от акне се взираха в стърчащата пред него красавица.
 – Е па' водка и сода.
 – И на мен водка. – вдигна глава едроръкият – Значи две големи водки "Савой" и две газирани води.

 Когато Радост стигна до бара, Иван вече наливаше от фалшивия алкохол. Тя подпря двете си ръце на лъскавия метален плот и приближи глава към него.

– Шефе, тия двамата не ми харесват. – прошепна сервитьорката.
Той извади лед и примига.
– Няма страшно единият го познавам, тренира щанги. Не създава проблеми и друг път е идвал.
Радост нищо не каза, нареди чашите по таблата и отиде да им сервира.
 – Заповядайте. – усмихна им се и постави внимателно питиетата пред господата. После се врътна и седна на служебната маса срещу натрапчивия зелен поглед на Митьо. Двамата мъже отстрани говореха високо и ръкомахаха. Палеха цигари една след друга. Разказваха си за нощни преживелици в дискотеката. Кой колко е изпил. Милен кога си е тръгнал. Драган как е заспал на тротоара и защо не можели да го приберат. Димна завеса се спускаше пред тях и сякаш все повече изкривяваше лицата им.
Сервитьорката беше подпряла с ръка брадичката си, Митьо срещу нея четеше вестник, когато се появи Иван с леко тревожна физиономия.
– Ради, аз ще тръгвам. Скапан съм, ще се прибирам.
Тя го погледна, след това стрелна  очи към двамата мъже на страничната маса. Чудеше се дали компанията на Митьо ѝ е по-неприятна, или това че  новодошлите никак не ѝ допадат.
– Ето ти ключовете да заключиш, нали не е проблем?
Митьо се обади.
–  Спокойно Ванка, аз съм тук, ще я пазя. Няма да си ходя. Ще те изпратя после, нали Ради?
  – Отивай, отивай, няма проблем. – обади се сервитьорката.
И друг път ѝ се случваше да затваря сама и нямаше нужда никого да я изпраща. Митьо се зарадва на предоставената възможност, да влезе в ролята на личен телохранител на момичето. Симпатиите му към нея преливаха от очите му до такава степен, че понякога тя си мислеше, че е някакъв прикрит сексуален маниак, който само дебне удобен случай да остане насаме с нея.
Щангистът вдигна срещу сервитьорката празната си чаша и избоботи.
 – Малката, донеси още две двойни водки и две газирани води.
Радост, мина зад бара да налива. "Малката" – помисли си тя. "Не съм малка, по висока съм от теб с цяла глава." Тя сипваше втората чаша, когато чу шум от кухнята. Обърна се и влезе в кухненското помещение. Върху дървения палет на земята, пред мивката се бяха наредили в кръг около пет мишки и ядяха късче салам "Камчия". Тя стоеше срещу тях смаяна и неподвижна. Не изпитваше страх, а удивление. Въпреки, че я фиксираха, те не се разбягаха, а продължиха да си похапват. "Луда работа" – помисли си тя." Как  успяват да си поделят  толкова малко парче салам без да се скарат?"  Тя ги остави да се напируват, като за всеки случай затвори добре вратата на кухнята. Радост прекрасно знаеше, че тези мишки са само една малка част от многобройното мише семейство в заведението. Зад кухнята имаше още една врата със стълби надолу, които водеха към огромен склад,  дълбоко под земята. Там като музейни експонати бяха наредени стари, зелени хладилници с масивни дръжки, като отпреди войната. Веднъж от любопитство Радост слезе и реши да отвори един хладилник. В него гъмжеше от малки цвъркащи гадинки. Отвори втори хладилник. Огромен трътлест плъх. Те бяха навсякъде. Плантация от мишки и плъхове. След това ѝ откритие, тя не се осмели да слиза в склада.

 Радост отиде да сервира алкохола. Двамата мъже вече гледаха като натровени. Спореха за нещо, а щангистът буташе другия и удряше по масата. Тя остави напитките и чашата с лед почти незабележимо и смени пепелника им. Погледна на страни към Митьо. Той я удостои с влажен поглед и в същия момент тя реши да чисти тоалетната, за да мине по-бързо времето ѝ до 12 часа. Чудеше се как ще накара двамата мъже да си тръгнат. Вече имаше опит с подобни. Нямаше да е лесно. Във фалшивият алкохол на Иван имаше нещо отровно, което преобразяваше клиентите до неузнаваемост. Странични ефекти. Като при лекарствата. Лекуват едно. Разболяват друго. Сервитьорката тъкмо изливаше последната кофа с вода, когато чу шум от падане на стол, а веднага след това и викове.
– Че те утепам! Ей ся, че те утепам! Ставай бе боклук!
Момичето изскочи изплашена от тоалетната и гледката я препарира. Действието се развиваше със скоростта на светлината. Двамата мъже с тренирани тела дърпаха хилавия Митьо от сепарето. Той се отскубна за миг. Затича се към дъното на заведението. Двамата го настигнаха. Натикаха го в затънтеното сепаре, където обичайно се криеха клиенти – прелюбодейци. Закриха го с тела. Редуваха се плющящи удари. Тъпи удари. Ритници. Радост с няколко скока се озова до тях. Видя в ъгъла на стената заклещеният Митьо. Сърцето ѝ се паникьоса.
– Спрете! Ще го убиете! Митко! – писна срещу тях и се хвърли напред да го спасява.
 Митьо стоеше свит и държеше главата си с ръце. Двамата го биеха с юмруци по лицето. С ритници по тялото. По плочките капеше кръв. Момичето ги задърпа за дрехите. Крещеше в най-високите си октави.
– Оставете го! Махайте се от тук. Изчезвайте! Сега ще дойде полицията! Чухте ли? Обадих се на полицията. – излъга тя.
Те изобщо не я чуха. Нито пък я видяха. Радост успя да види подпухналото лице на Митьо и ѝ излезе акъла. Очите му тлееха и не успяваше да ги отвори. " Боже, ще го убият!" – тази мисъл я изстреля към бара. Обзе я паника. Мислеше бързо. Въртеше се като пумпал. Паник бутона за СОТ. Сети се за него в последния момент и го натисна. Пред погледът ѝ се появи гумената черна бухалка, закачена на стената. Шефът ѝ веднъж се шегуваше, че ѝ я оставя за самозащита. "Трябва да го спася! Той остана, за да ме пази!" Затича се. Виждаше дебелия врат на едроръкият пред нея. Той беше свалил на земята Митьо. Другият му крещеше в лицето  и го риташе в кръста.
– Боклук! Стани и се бий като мъж бе боклук!
Радост вдигна бухалката, зад щангиста.Никога не беше удряла човек. Изплаши се да не го улучи по сънната артерия и удара се оказа много лек. Онзи не трепна. Тя вдигна бухалката пак. Никой не я забеляза. "Сега ще му покаже." Ръцете ѝ се разтрепераха. Искаше да отвлече вниманието им, за да спести ударите по Митьо, докато дойде помощ. Удари отново. После потрети. Установи, че да бие яко говедо с гумена бухалка, не дава никакви резултати.  Щангистът не усещаше.  Тя стисна очи. Реши да удря безмилостно. Замахна с ръка и стовари с все сила бухалката върху главата му. В този момент той се обърна. Погледна я като луд и направи крачка напред.
– Ти... – излезе от устата му, после спря.

Тя се закова на място. Отпусна ръце и кафявите ѝ очи се разшириха. Реши, че този ей сега ще я смачка като мравка. Нищо такова не стана. Щангистът, явно не биеше момичета.
– Ти не се бъркай! – изръмжа с изкривена уста към нея, обърна се и продължи да налага по главата безпомощния. Радост хукна в обратна посока.

"Сега ще избягат."  – Мислеше си тя." Ще дойде СОТ, но късно. Трябва да ги заключа, да не плъзнат навън. Трябва да си платят." Скочи към бара. Грабна ключовете и се затича към изхода. Вкара ключа в ключалката, заключи вратата и напъха ключовете в джоба на дънките си. Втурна се обратно към мъжете. В същият момент чу удари по входната вратата. Идваше спасението. Върна се. С усилие улучи ключалката и превъртя ключа. Срещу нея стояха четирима едри сотаджии.
– Вие ли ни извикахте?
– Бързо, бързо! Те са двама! – пискаше шашнато момичето като ги подбутваше напред – Митко е сам! Смачкаха го от бой.
Щангистът и другарят му в този момент видяха групата охранители, оставиха Митьо и пооправиха дрехите си. Явно не очакваха, да дойде някого, защото гледаха учудени.Тръгнаха бавно напред. Радост застана до най-възрастният охранител.

Биячите се приближиха потни и зачервени пред групата на СОТ. Зад тях, прегърбен  куцукаше с тънките си крака и още по-голяма глава пребитият пазач на Радост – Митьо. От носа му течеше кръв и капеше по земята. Устата му беше разцепена.
– Какво става тук, момчета? – попита най-възрастният охранител.
От погледа и интонацията на гласа му, на Радост ѝ се стори, че той познава побойниците.
– Нищо не става. – отвърна едроръкият и си сложи ръцете в джобовете.
Тя застана пред възрастния охранител.
– Как нищо да не става? Кажете защо бихте човека? Какво ви е направил? – тя се обърна към четиримата мъже до нея – Вижте как го обезобразиха! Той стоеше на масата и си четеше вестник. Дори не е разговарял с тях!
Радост недоумяваше, с какво Митьо, е заслужил всичко това. Ето и сега той мълчеше и не смееше да се оплаче, да си потърси човешките права.
Охранителят с гола глава се обърна към него.
– Господине, ще подадете ли жалба в полицията?
– Няма да подавам нищо. – изхленчи Митьо.
Момичето се чудеше, дали той е повече унижен или бит.
– Как няма да подаваш? – намеси се сервитьорката и се приближи към полузатворените му очи. – Митьо, моля те погледни ме, не трябва да те е страх! Ще ги съдиш! Чу ли?
– Няма. – цъкна с език закривайки лицето си с ръце.
– В такъв случай, момчета плащайте, ако имате нещо за плащане и си заминавайте. – нареди възрастният охранител.
Така и стана. Двамата побойници си платиха сметката и си тръгнаха, а Радост изпрати битият до дома му.

                                           ***
Минаха няколко седмици, но Митьо не се появи. Шефа Иван разбра какво е станало. Радост спря да се усмихва. Реши, че има нещо нередно в усмивката ѝ. Все ѝ се лепяха разни особняци, които искаха да я пазят. От какво? И тя не знаеше.
Един ден, докато миеше чашите, се появи Иван.  
 – Разбра ли за какво е ял бой твоят ухажор Митьо? – попита я той.
 – Не. За какво?
Иван се усмихна с ирония и примига.
– Преди години взел назаем от щангиста пари и не му ги е върнал. После се правел, че не го познава.
– Той ли ти каза?
– Не, срещнах щангиста ония ден.
 На лицето ѝ се изписа учудване.
– Значи, Митьо се е познавал с него?
– Даже са били приятели от деца.
– Искаш да кажеш, че дългогодишното приятелство е приключило, заради пари?
Иван примига срещу нея.
– Не заради пари. Заради глупост.
Момичето започна да подсушава чашите. Спомни си за петте мишки, които деляха толкова малкото парче салам. Разсъждаваше наум. "И с какво Митьо, Щангиста, или Иван, са по-добри от мишките? С нищо! Мамят се. Бият се. Тровят  се взаимно и все за пари и от глупост. Мишките съществуват много преди човечеството. Няма случайности. И ще съществуват много след него. Защо ли? Заслужили са си го. Ето затова."

Иван беше минал зад бара и сега слагаше найлонова торба на лъскавия барплот. Извади отвътре три бутилки от отровната водка "Савой" и няколко пакета отрова за плъхове. С хирургически движения разряза пакетите с нож и се запъти към трезора с плъхове. Заведението вече си имаше име.