Идваха Коледните празници и беше време за бонуси. Не, че щеше да има такива. Във фирмата на господин Мазников заплатите вървяха с минимум 6 месеца назад и то при късметлиите...
Но на него не му пукаше. Важното бе, че печалбите му все повече се увеличаваха, а при тази безработица за него бе кристално ясно, че всички ще си мълчат, защото я се обадиха - за мястото на всеки един, чакаше по една опашка народ. Не случайно въпреки нередовното заплащане и униженията, почти всичките му роби бяха при него от много години.
А пазарът тъкмо си стъпваше отново на краката след поредната мини криза. Тировете чакаха на паркинга в редици за да бъдат натоварени с пластмаса, и да поемат към следващите си цели.
Господин Мазников потропваше с кебапчестите си пръсти и доволно се усмихваше... Време беше при него да започнат да влизат хората, надяващи се на чудо... То, вярата, е болест, която най- трудно се лекува, но той знаеше как и с какво да я прекърши...
Не случайно, въпреки тормоза, го гледаха с обожание ...