Тротоарна история
Уличка. Тишина. Само две баби са извадили столчета пред портичките, наредили са отгоре стоката и чакат някой мющерия.
Обаче – няма. Есенното слънце леко пожълтя клоните, птичите аборигени се радват на освободеното от прелетните курортисти пространство, котките лениво се оглеждат, преценявайки конкуренцията за идващия март.
Задава се човек. Евентуален купувач с евентуални пари, които след евентуалната покупка ще преминат евентуално в джобовете на жените.
Заглежда се.
Добър знак.
Спира се...
Охо, това е вече сигнал!
Вперва поглед към кошницата на едната баба.
Е, готов е...
- Гъби, а? – пита, сякаш е чернокож слепец на пиано.
- Гъбки – съгласява се миролюбиво продавачката.
- Диворастящи?
- От гората...
- Пресни?
- Е, има и изсушени...
- Нещо отровни...
- Как щяло...
Потенциалният купувач се превръща в полуреален с едно посягане към задния джоб.
Бабата продължава небрежно психоатаката.
- При добро изсушаване на тия гъби през цялата зима ще живееш в летни картини...
Парите са вече в ръката.
- Колко?
Бабата казва. Съседката й трепва, но правило номер едно на пазара е – не се меси, ако намесата не е протренирана предварително.
Портфейлът е отворен, устата на купувача също.
Ама че евтиния! И то какви гъби...
Парите, временно отседнали в джоба му, продължават през бабата по кръговрата си към далечната все още банка.
- А имаш ли още? – пита купувачът.
- Има, има... Лятос бая гъбки набрахме с дядото. Аз не ги обичам, но за него... И за продан... То, вярно – той много не ми помагаше. Всяка вечер си правеше каша, цяла нощ се хилеше, а после цял ден спеше, ама какво да правя? За друг старец нямам ни имоти, ни години...
Купувачът я слуша с едно ухо. Леко го е наострил само при споменаването на дядовото хилене.
Махва им с ръка, отдалечава се към близкия билдинг, дето настаниха миналата година някакво изнесено обучение на привнесен курс от европейски факултет на световен университет към вселенската академия...
Втората баба чак сега отваря уста:
- Ма ти, шантава ли си? Що толкова евтино ги даваш?
Другата махва с ръка.
- Има да се учиш, Пенооо... Много да се учиш! Тоя го знам – нещо преподава в школото там. Сега ще си направи гъбките, ще се зареди, ще им изнесе една лекцийка за чудо и приказ, после те ще го питат отде ги е взел, ще ме рекламира и глей какъв бизнес ще му врътна...
А от факултета насам вече идат студенти. Изглежда оня е имал рожден ден нещо, почерпил ги е, та те направо хвъркат на две педи над изровения тротоар.
Ама това с тротоара е друга история...
Каня на гости - https://genekinfoblog.wordpress.com/
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Георги Коновски Все права защищены
..Усмихна ме, Генек! Благодаря!
