20 нояб. 2020 г., 18:05  

Трябваше да се обърне 

  Проза » Рассказы
232 3 3
4 мин за четене

  Тя трябваше да предположи немислимото. Трябваше да опита да го спре, но мразеше да се налага.

Траурът го затисна  внезапно, 

връхлетя изневиделица и погреба плановете му за любов и спокойствие. Придружи ги за поклонението, но не намери сили да остане. Никой не го разбираше така добре като нея, но ситуацията излезе от контрол и горчилката преля, а нямаше как да бъде спряна от човешка ръка. Всеки беше застинал в своята ниша на вцепенение и надеждата отлетя безвъзвратно. Самонаказанието стана първата му грижа. Беше толкова логично да търси вина, да се гневи и осъжда, сякаш страданието е само и единствено за него, а другите са порцеланови фигурки без чувства. Бяха му противни и жалки в опитите си да търсят логика и обяснение. Нещата при дядо му вървяха към подобрение, лечението беше продължително, но момчетата дадоха кръв и се надяваха на добър изход. Наближаваше домашното му възстановяване, скоро щяха да си отдъхнат. Бяха на крачка да затворят страницата и на това премеждие. Но нямаха последната дума. 

  Когато се обърне колата, пътища много. Щяхме, бихме, а можеше... не влизат вече в употреба.

  Не можа да го научи на търпение. На приемане на волята на другия, на размисъл преди разяждащата страст. Гледаше как се съсипва, но беше безсилна да се пребори с безграничната му упоритост. Сълзите вероятно щяха да ѝ помогнат, но не владееше това женско оръжие, защото старата ѝ майчица не плачеше никога пред нея и я научи да чете молитва, а не да разчита на хленч. Отдавна свикна да играе ролята и на майка, и на баща, но ролята на лекар нито ѝ се удаваше, нито ѝ прилягаше. Нощем, когато всеки друг на нейно място би си поплакал и би си простил, тя се свиваше в стаичката между етажите и гледаше с часове втренчено в една точка на стената, защото само тогава оставаше насаме с мислите си. Изчакваше другите да заспят, за да се отдаде на властта на тишината и да получи поредната доза успокоение. Месеци наред историята се въртеше като забравена върху стар грамофон плоча. Чуваше в съзнанието си пукота отвреме навреме, но не знаеше как да я спре, дали има изобщо логичен смисъл да се опитва. Изтърколи се и годината, но промяна така и не настъпи.

 Един вътрешен глас ѝ нашепваше, че само женска ръка може да поправи счупения му на ситни стъкълца вътрешен покой, но коя ще е тя, кога ще се появи, има ли я въобще някъде, беше огромна загадка. Момичетата в обкръжението му бяха твърде заети да подреждат собствения си житейски пъзел, а новата връзка се нуждаеше от време, от шанс, който засега изглеждаше заключен и непостижим.

 Неочаквано и за самата нея, жадуващата за промяна, през пролетта се появи активност в отдавна спрения му профил. Събуди се и надеждата ѝ, отначало съвсем смътна. Мислеше си,че е блокирана и затова не получава постове от него. Оказа се, че такива не е имало. Появиха се и нови приятелства, може би колеги от новата фирма, в която започна работа преди месеци. Ще позволи ли на някого да припари до вътрешния му свят, изтерзан до болка и пренаселен от отрицание? И отново чакане, без полезен ход.

Оставѝ ме да направя своите грешки, да счупя стената с глава, беше я предупредил. И тя се дръпна в сянката, предупреждението му беше недвусмислено и сериозно. Майка да имаш, майка да не си, с право ѝ бяха повтаряли в детството. Сега чак го осъзна с пълна сила.

 И изведнъж в профила се появи обща снимка.

Крехък женски гръб и една нежна ръка го теглеха напред по планински път, гледката беше впечатляваща, но майчините очи бяха слепи за заобикалящата младите красота. Ръката му държеше здраво младата жена и той уверено пристъпваше след нея. Тази снимка чакаше от години сърцето ѝ и тя се вгледа с надежда в изящните форми, които ѝ върнаха трепета и силата за живот. Нещо много разнежващо пропълзя по вените на изтръпналото и сковано тяло, което наричаше все още свое, успокои дъха ѝ и я накара да се усмихва унесено. Изпълниха я добри предчувствия и очакването не беше тъй тягостно като преди. Обаждането, разбира се, се забави, ледът се топеше твърде бавно за нейните пресушени сетива, но се появи плахата надежда.

Пазеше я усърдно и тя порастваше по мъничко всеки ден. Като него, мислеше си, с малки стъпчици, но все напред, както в юношеството. 

 Един ден той дойде отново. Държеше ръката от снимката, когато позвъни и тя отвори внимателно. Живи очи я измериха преценяващо и любезно.Гледаха топло, уверено и открито, усмихваха се като на стар приятел и тя им се довери безрезервно, даде им с поглед майчината си благословия и притихна в слънчевото им излъчване като птица, долетяла отново от юг и заварила непокътнато своето мило родно гнездо.

 

© СК Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Ами трябваше да се обърне девойката от снимката, или крайно време беше да се обърне съдбата на момчето или пък на майката, или друго... нека четящият сам да реши. Радвам се, че прочете, Пепи. Натиснах погрешно и коментарът изчезна.Извинявай,Пепи.Благодаря ви за любими.🍀
  • Прав си, Стойчо. Освен това, когато се лиши от ценната мъжка опора, юношата лесно може да загуби почва под краката си.
    Не е случайност споделянето от моя страна на този ми опит за разказ в навечерието на празника на християнското семейство.
    Благодаря ти, че откликна с коментар.
  • Поздравления, Светулка!
    Светът се промени и душевната нагласа на една майка да види чедото си задомено,може би се превръща в мъчително чакане...
Предложения
: ??:??