11 мар. 2011 г., 15:30

Трън 

  Проза
1328 0 11
4 мин за четене

Не можеш да разбереш с какво толкова я привлича това градче, забравено вероятно и от дявола. Или по-скоро не се опитваш да разбереш, защото просто ти е омръзнало врънкането ù да я заведеш в Трън.  Сигурно пак е чела някъде нещо и мухата е влязла в главата ù, а самата тя се държи по-досадно и от насекомото.

Предишната ù географска мания беше Мелник, но ти удържа на атаките – да не си луд, че да се претрепеш от каране като куче, и то точно в почивните дни! Обичаш да си вкъщи и да не вършиш нищо, а тя си мре за пътувания и заведения. „Само осемдесет километра са до Трън”, казва, разгънала картата, а ти отвръщаш: „Осемдесет плюс осемдесет колко прави? Няма пари.”

Все пак в ранните часове на следобеда се предаваш и тръгвате. Колкото повече се отдалечавате от София, толкова по-пуст е пейзажът. Обезлюдени села и сняг, сняг. Красиво и мъртво. Но в едно от тях има човешко присъствие – кръчмата работи. От разправии не успяхте да обядвате и спирате. Посреща ви старец, поръчвате си пилешка супа – носи ви я жена му, побеляла пъргава бабичка. Много е вкусно и твоята я пита за рецептата: така научава, че за съжаление бульоните „Маги” са завзели и този затънтен край.

Продължавате. Едно и също: голи чукари, залесени хълмове, схлупени тихи къщета със слепи прозорци. Слънцето е залязло, здрачът се напластява и оцветява снега в лилаво. Спирате за по цигара, а в ниското под вас са се умълчали трийсетина съборетини, в които някога е избуявал и цъфтял живот, а сега няма и следа от него…

Винаги си се чудил какво ли би се случило с тебе, ако беше се родил и отрасъл в такова глухо място.  Сигурно нямаше да ходиш ерген чак до трийсетгодишен, а вашите щяха да те оженят за някое съседско момиче, още щом ти се замъхят бузите. В деня на сватбата щеше да е първото ти бръснене: мома ще държи кърпата, в която падат анемичните косъмчета, ще те изпива с тъмните си очи, а после ще я изтупа в хамбара – магия за мъжка сила и берекет. След това ще откупиш булката, ще я заведеш у вас, музиката ще гърми и цялото село ще яде и пие. По някое време, щом притъмнее, ще ви затворят във вашата стая. Приятелите ти ще заиграят лудо тос-пипер, тъпанът ще думка в гърдите ти. Момичето ще те гледа с ужасени очи като жертвено животно. Все по-бясна ще е мелодията отвън и все по-яростни танцьорите – същите движения би трябвало да извършваш и ти. Знаеш, че майка ти чака пред вратата с крина в ръцете, а нейната се е свила у тях на кравай с примряла душица. Длъжен си да защитиш и своята, и на младоженката чест. Затискаш с длан писъка ù, но гайдата отвън го повтаря ту задавено, ту високо и режещо. Не е тъпанът, някой блъска по вратата. За миг се отделяш от този свят, потъваш в смъртоносната наслада и се разпадаш. Когато идваш на себе си, виждаш лицето на момичето, мокро от пот и сълзи, и се чувстваш като касапин, заклал агнето, близало сол от ръката му. После ставаш и слагаш в шиника невестинската риза – окървавена преспица, свидетелство за непорочност и за свършена мъжка работа…

Господи, какви фантазии! За добро или за зло, но никога не си спал с девственица. Поглеждаш жената до себе си. Лицето ù с неясни контури се белее в мрака. Ако трябва да си честен, не можа да ù простиш, че не беше първият мъж в живота ù. В такива моменти някакъв атавистичен гняв, на стотици галактики разстояние от всякаква цивилизованост, се надига в теб. После се сещаш, че може да не си и последният – странно, но това като че ли те притеснява по-малко. Глупости, наистина големи глупости!

Стряскаш се. Защото нищо такова не се е случило в реалността, а само в обърканото ти полусънно съзнание. От телевизора гърми народна музика и заради нея са всичките бръснавели, сватби и дивашки преживявания. Оставаше само да получиш и полюция на стари години! Всъщност не можеш да си спомниш какъв точно е в трънско сватбеният обичай и дали гайдата е характерна за там.

Тази жена наистина ще те побърка…

Не отидохте никъде. Тя се разсърди и започна да чисти рано-рано, а ти се излежаваше и мързеливо сменяше каналите, но нито едно предаване не можа да ти задържи вниманието. Когато нахлу с прахосмукачката и в спалнята, ти се спаси в тоалетната с първата попаднала ти книга.

Денят се изниза мрачен, зимен и унесен. Проспа го и през нощта ще будуваш като бухал. Няма нищо интересно за гледане, най-добре е да се поровиш в интернет. Иска ти се децата да продължаваха да живеят с вас. И да имаш внуци – да се суетиш около тях, гласчетата им да звънтят, да тропат малките им крачета… Или поне половинката ти да спре да се цупи и да ти проговори.

Влизаш в кухнята. Гладен си. Апетитно мирише на сготвено кисело зеле. Тя седи и пуши пред чаша вино. Не се извръща към теб, витае в своите си светове. Толкова е далечна, но не можеш да си представиш живота си без нея. Казваш си, че следващата събота непременно ще я заведеш в онова забутано градче. Защото, каквото и да е между вас, тази жена ти е трън в сърцето, който ти напомня, че си жив.

 

 

 

© Аноним Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Хубав финал!
  • Благодаря ви за прочита и коментарите!
    Одисей, видях ждрелото - величествено е.
  • Повтарям се, но много добре улавяш човешките състояния и ги поднасяш по начин, в който човек може да се открие.
  • Много свеж хумор!
  • Харесах и аз!
  • Разчупваш ежедневието и откриваш незабелязаната досега красота...
    Умело изграждаш образите на героите, с тънък усет на психолог, разказваш уж шеговито, а докосваш и въздействаш на читателя.
    Хубав разказ. Поздравления!
  • Хареса ми героят ти! С това, че усеща тръна в сърцето си и знае, че не може без него.
  • Скачени слънца сме – енергията е /взаимно/зависима и обратното.
    Страхотен текст!Благодаря за преживянотоАдмирации!!!
  • Харесах!Добър психологически сюжет!
Предложения
: ??:??