Стъпките кънтяха по хлъзгавия каменен под. Тъмнината го обргъщаше... студът поглъщаше... Тичаше. Леденият въздух режеше дробовете му при всяко вдишване. Очите му сълзяха в непрогледния мрак. Крачка, две, три. Подхлъзваше се в меката кал, падаше. Студените камъни жегваха остро тялото му. Ставаше и хукваше отново. Мускулите го боляха. Коленете се подгъваха. Глезените пращяха от напрежение. Стъпалата пищяха от болка. Ушите му бучаха, сърцето, аха, да се пръсне. Мъждукащата светлинка в дъното на тунела изгасна. Падна. Спря за миг. Сърцето му препускаше, дробовете се пръскаха по шевовете, тялото му не искаше да почива. Но не и съзнанието... Съзнанието искаше почивка и още как... Какво ли не би дало то, само и само да прекрати това безумие, наречено живот?
Срути се. Остана да седи в студената кал. Тя се просмукваше в окъсаните му обувки. Запълваше пространството в раздърпаните панталони. Закри лице в издраните си длани и заплака.
Какво се случи, по дяволите?
Плюя в лицето на опасността? Майн ...