27 мая 2019 г., 11:24

 Творението (1) 

  Проза » Рассказы, Фантастика и фэнтези
1164 0 5
12 мин за четене

     Аная спеше леко - толкова леко, че и най-малкият звук би я събудил. Отново сънуваше онова тъмно място, от което всеки път се страхуваше. Сепна я неочакван шум. Сърцето ѝ запрепуска като изгладнял гепард, гонещ своята жертва В празната къща нещо се движеше в стените.

     Искаше да разбере от къде идва звукът, но едновременно с това се страхуваше. Мрачният привкус от съня все още се усещаше в съзнанието ѝ. Онова място - тъмно и студено - се появяваше всеки път когато щеше да ѝ идва цикълът. Мразеше тези моменти. Откакто се превърна в жена преди две години, мракът облада сънищата ѝ. Чувстваше се нелепо. Всеки път, когато минеше покрай гробището на път за къщи, нещо я придърпваше. Привличаше я. Влажната пръст с безброй кокали в себе си.

     Поредното изскърцване я върна към реалността. Аная събра смелост и се отви. Приплъзна боси крака по чаршафа и стъпи на пода. Вече бе будна. Лицето ѝ гореше, очите ѝ шареха наоколо с надеждата да видят нещо (повече се надяваше да не види нищо). Пулсът ѝ беше толкова ускорен, че чуваше прилива на кръвта в ушите си.

     Аная стана от леглото и се запъти към вратата. Отвори тихо и излезе в коридора. Стаята на родителите ѝ беше срещу нейната. Тя открехна вратата. И ги видя. Кротко затворили очи. Загледа се в завивките. Искаше да долови нещо. Монотонното дишане - вдишване и издишване. Но не долови нищо. Дали дишаха прекалено тихо или слухът ѝ се бе увредил? Затвори вратата и продължи по коридора. Нещото в стените мина покрай нея. Аная изпищя наум - не искаше да събуди родителите си - и се затича надолу по стълбите.

     Озова се в преддверието. До входната врата беше шкафът с обувките и... огледалото. О, Боже! Огледалото беше... живо. От него излизаше бледа светлина. Аная го приближи. Загледа се в отражението си, но него го нямаше. Нямаше нищо. Просто една бездънна яма. Аная усети ледени ръце (или поне се надяваше да са ръце) как я изблъскаха в бездната. Този път Аная изпищя. Истински. Чувството на дежавю я връхлетя панически. Сънят ѝ придобиваше реалност.

     Тъмнината я обгърна като пелена. Аная се страхуваше. От неизвестното. От бъдещето. От кръвта. От онзи нож, който падна сам от плота до крака ѝ. Но най-вече се страхуваше от себе си. Защото усещаше, че мракът е нейното място. Обичаше да остава сама със себе си. Обичаше да чете книги. Обичаше училището. И може би обичаше онова момче от съседния клас. Но най-много обичаше да мисли за сънищата си. Тя често затваряше очи и се озоваваше на онова място - мястото с хиляди дървета, мъгла, сови и странното пукане, което така и не разбра откъде идва, но то винаги бе там. Страхуваше се от мястото, но и го обичаше. По някакъв откачен начин то ѝ даваше сила. Вдъхновение.

     Аная затаи дъх и отвори очи. Намираше се в огромна зала с огледала. На мястото на тавана висеше небето - тъмно, с гъсти черни облаци, които се въртяха като в центрофуга. Отнякъде звучеше музика. Бавна. Аная започна да отмерва ритъма, както ги бяха учили в клас. Рааз-два-три, рааз-два-три. И осъзна, че това бе валс. Отнякъде звучеше валс. Огледа се на вси страни и забеляза, че залата бе кръгла. А тя се намираше в центъра ѝ.

     Чу стъпки зад себе си, което я накара да се обърне в миг. От нищото се бе появил... Хм, човек? Или може би не?

     - Кой си ти? - Аная едва удържаше сърцето в гърдите си.

     Тъмният субект направи крачка към девойката и се усмихна. От устата му пробляснаха дълги бели зъби, всички заострени като зъби на акула. А очите му... Господи, това бяха очите на Дявола!

     - Не е важно кой съм аз, а коя си ти!

     - Ъ?

     Аная го гледаше опулено. Видът му я плашеше. Червените му очи изгаряха тялото ѝ. Той изследваше напъпилата ѝ снага с неприкрита похот.

     - Мила моя! - Той пристъпи крачка напред към Аная, но тя трескаво отстъпи назад. - Навярно се чудиш защо си тук?

     Аная кимна. Продължаваше да диша учестено и все още в главата си чуваше собствения си глас: "рааз-два-три, рааз-два-три".

     - Позволи ми да те поканя на танц. Ще ти разкажа една история, докато танцуваме.

     Тялото на Аная се скова. Мислите ѝ препускаха хаотично, но така и се успяваха да се систематизират. Бяха просто мисли. За училище. За класното. За момчето от съседния клас. За спящите ѝ родители. За първия ѝ цикъл. За порязването. За звуците нощем. За огледалото. Докато се опитваше да се застави да направи каквото и да е, Той вече бе поел ръката ѝ, награбил тялото ѝ, и вече я носеше из огромната зала. Аная плъзна поглед по огледалата, покрай които минаваха. В тях тя изглеждаше... Различно. Във всяко едно от тях тя виждаше себе си, но по различен начин. В едно бе с дълга дантелена черна рокля, в друго - с бяла на рози, в друго - по бельо. Забеляза и друго. Във всяко едно тя бе на различна възраст.

     - Драга моя, чувала ли си за прераждането?

     Аная не отговори. Гледаше хипнотизирано себе си в огледалата.

     - Да. Разбирам те. Изненадана си да се видиш отстрани. Не знам откъде да започна...

     - Къде сме? - Аная се обърна към тъмния субект и в миг почувства как я обливат горещи вълни.

     - На неутрално място. Тук никой не може да дойде или да си тръгне без моето разрешение.

     - Как попаднах тук? - Аная се съвземаше и купищата въпроси, които се появяваха в главицата ѝ, се изстрелваха един подир друг.

     - През портала. Всяко огледало е портал към друг свят. Само надарените могат да преминат отвъд.

     - Това там... - Аная погледна към огледалата. - Наистина ли съм аз?

     - О, да. Ти - на различна възраст и в различна епоха.

     - Защо съм тук?

     - За да не се появиш в някое от огледалата.

     Аная се отдръпна и свъси вежди. Започна лекичко да ѝ се вие свят.

     - Моля?

     Тъмният субект се превърна в сянка. Прекоси залата и влезе в едно от огледалата. Там Аная беше на около 25 години. Беше облечена в дълга сива рокля, препасана с престилка. До нея се виждаше огнище, в което гореше огън, а над него къкреше ястие. В стаята влезе жена - доста шикозно облечена - отново с рокля до земята, но видът ѝ издаваше заможност. Аная не чуваше какво казва богатата дама на Аная в огледалото, но видя как ѝ удари плесница. В този миг сянката се появи зад Аная. Тя грабна горещото гърне и го изля върху господарката.

     Сянката излезе от огледалото и влезе в друго.

     Аная на около 30. Тя и още една жена прибираха слама с вили. Говореха си, докато вършеха работата. Сянката се появи и зелените очи на Аная в огледалото потъмняха. Тя замахна с вилата към другата жена и я набоде с все сила. Няколко пъти. Кръвта ѝ опръска сухата трева. Аная за миг спря да замахва с вилата, пусна я до себе си и с шепи хвърли слама върху трупа.

     Сянката влезе в следващото огледало.

     Малката Аная гледаше в захлас убийство след убийство. Забеляза нещо. Всеки следващ път убийствата ставаха все по-брутални, а появяващата се сянка вече не бе нужна, за да подтиква образите на Аная към изкушение за отмъщение. Забеляза и друго. В началото убиваше след като се появеше сянката. Беше първо на 25, после на 30, 32, 38... А после... Аная започна да убива на все по-крехка възраст и вече не ѝ бе нужно някой или нещо да я подтиква към каквото и да е. Беше израснала духовно. Беше натрупала достатъчно опит и гняв. Ставаше все по-силна. И все по-млада се превръщаше в убийца.

     Сянката излезе от предпоследното огледало и застана до нея отново в образа на онзи едновременно зловещ и странно красив мъж. Последното огледало беше празно. То очакваше своето бъдеше.

     - Виждаш ли защо няма да те пусна да си тръгнеш оттук?

     - Но... Аз имам класно утре!

     Мъжът избухна в смях. Зловещ смях, от който огледалата зазвъняха.

     - Не се прави на невинна! Знам, че усещаш Силата в себе си. Още преди две години, когато прокърви. Душата ти е прокълната. Но не очаквах да се развиеш чак толкова.

     Аная обходи с поглед огледалата. Нещо в нея прещрака. Усети отново горещите вълни.

     - Вече не си ми нужен! - изсъска малката Аная. Зелените ѝ очи блестяха като искри.

     - От това се боях. Ти си мое творение, но дойде време да те унищожа.

     Едно подир друго огледалата се напукаха и строшиха на хиляди парчета. Образите на Аная изчезнаха от тях. От пръскането на огледалата, тялото на девойката бе нарязано на десетки места. От прорезите рукна кръв - червена, лепкава, опияняващо възбуждаща.

     - Точно така! Ти обичаш да виждаш кръв! Да си изцапана с нея. Нали така, миличка?

     Мъжът грабна голямо парче от падналите на земята и започна да рисува с него по тялото на момичето.

     Аная стоеше като хипнотизирана. Наистина харесваше кръвта. Червеният цвят ѝ бе любим. А сега имаше толкова много от него навсякъде по пода. Не можеше да му се нарадва.

     Чу се пукот. Стените паднаха, а с тях и последното огледало - онова, през което беше дошла. Пред Аная се разкри позната гледка. Същата като от сънищата ѝ. Гората. Тъмна гора с безброй дървета и увиващи се клони около снагата ѝ. Подът на залата изчезна. Потъна дълбото. А с него изчезна и любимият ѝ цвят. Това накара Аная да се огледа, да се окопити. И да разбере. Сънят е бил предупреждение. Предзнаменование.

     От малка усещаше злото у себе си, но мислеше, че бе просто увлечение. Период на всяко момиче, което заобичва филмите за вещици и вампири. Но, не. Дълбоко в себе си усещаше Силата. Преродената Сила на убийцата. Спомни си как невинно спъна съученичка по стълбите и тя дълго време ходеше с шина на врата. Това много ѝ хареса. Но не го сподели с никого. Нито дори с майка си, с която бяха по-близки, отколкото би ѝ се искало. Бетани се стараеше да бъде готин родител и да бъде приятел с детето си. Само ако знаеше това дете на какво бе способно...

     Аная беше започнала да практикува телекинеза. Но ѝ се получаваше само когато бе в особено състояние - прекалено уплашена, ядосана, развълнувана. Наистина се стресна, когато майка ѝ ѝ се скара за една двойка и Аная, в пристъп на ярост, ѝ се прищя да запокити ножа в посока на майка си. Вместо това ножът само падна на земята.

     Сива перелина запълзя по дърветата. Аная се сепна. Това мъгла ли бе? Или дим?

     С премрежен поглед видя в далечината огромна клада. Около нея танцуваха същества с дълги одежди и рога - разклонени и големи като на лопатар. Пукането. Аная го разпозна. Онова пукане от сънищата ѝ. Идваше от кладата. Изгарянето на дървесината. Умирането на нещо живо, превръщащо се в мъртво завинаги. От кладата се сипеха огнени искри, възпламеняваха близките клони на дърветата. Огънят обгърна малко по малко цялата гора.

     Валсът вече го нямаше. Чуваше се тътен. Всеки път щом съществата допираха нозе върху земята, тя се разлюляваше, а от устите им се издигаха звуци на смърт.

     Аная усети парене по кожата си. Огънят бе достигнал до девойката. Дрехите ѝ изгоряха мигновенно. Кожата ѝ се зачерви и зацвърча. В последните си мигове живот Аная погледна нагоре и изкрещя. Писъкът ѝ заглуши огнения пукот. Беше писък на умиращ феникс, който никога нямаше да се възроди от пепелта.

     Тъмната фигура на странния мъж се сгърчи в екстаз. И скръб. Гледаше как умира най-доброто му творение. Беше му жал, но знаеше, че ако я бе оставил жива, тя щеше да погуби създателя си много скоро. Това бе единственото решение. Смърт за убийцата.

     Мъжът гледаше как всичко изчезва. Всичко, което бе създавал през вековете. Вече нямаше за какво да се бори. Кого да насърчава, от кого да се пази. Кого да обича... Затвори очи, разпери ръце и пристъпи напред в огнения ад. Завинаги. Щеше да бъде със своята любима за вечни времена.

 

 

     Будилникът събуди Бетани. Тя разтърка очи и стана от леглото. Отиде до стаята на дъщеря си, за да я разбуди за училище. Когато отвори вратата на детската, Бетани се скова. Дъщеря им я нямаше в леглото. Това не бе типично за нея.

     - Аная! Долу ли си?

     Бетани слезе по стълбите. Може пък Аная вече да закусваше в кухнята.

     - Какво, по дяволите...

    Огледалото в преддверието бе счупено. Стотици малко парченца бяха разпръснати по пода. Стотици черни, празни частици. Без душа.

© Яна Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

След първите пет изречения »

16 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Драга Яна, интересна ми беше емоционалната страна на разказа, как се убива всичко наоколо, включително и главните герои. Завладяващо е и през целия разказ читателят все пак се надява на нещо хубаво до края. Проблемът е другаде - всеки, който се е зачел тук идва с някакъв умствен багаж от знания по философия на тъмната страна на вселената. Не съм специалист по теология, но по логика ни учеха, че дяволът никой не го е виждал, затова спокойно може да има рога, опашка и рибешки зъби (в случая) , затова предположих, че си го нарекла с новото име 'тъмният човек'. Естествено е, всеки който пише, да добави нещо ново от себе си, както и да запази няколко карти в ръкава си за обяснение. Със своя коментар, Яна, ти вадиш каре аса, на което нищо не мога да кажа , ще добавя разказа ти за себе си като нов прочит в теорията за тъмните сили Никъде не съм чувал, че дяволът 'гледа собствената си кожа' ... той си знае, че е неунищожим и си прави злините безнаказано ... до сега ...
  • Ако попитаме индусите, за тях всички души са безсмъртни. Как се убива нещо безсмъртно е въпрос на интерпретация.
  • Драги, jonnnn! Фениксът е споменат само заради това, че той умира и се "преражда", както душата на героинята. А тук писъкът, който издава умиращата напомня на този на умиращ феникс (ако въобще издава някакъв звук), знаейки, че никога повече няма да "възкръсне". Може и да се разглежда като писък на умираща завинаги душа.
    Тъмният субект не е упоменат дали е точно Дявола. В очите на обикновените хора всичко по-уродливо, загадъчно и т.н., често е свързвано с делото на Рогатия. А дали е така?
    Душата на героинята е най-доброто му творение, но, да не забравяме, че щом нещо е "най-доброто", в миналото е имало съревнование и опити.
    И нещо друго. Не всичко е само Добро и само Зло. Все пак тъмният субект е видял, че Аная ще го убие скоро. А всеки гледа собствената си кожа. Но, гледайки как любимата му (творба или душа) изчезва, решава да бъдат заедно в един нематериален свят. Всички смятаме, че има свят, в който душите ни живеят след смъртта на физическото ни тяло. Дали е така?
  • Наистина идеята е интересна и доста еретична. Доброто и злото са вечни вселенски категории и присъстват навсякъде. Ами - първо Злото било толкова уплашено, че творението му ще го унищожи, затова я пъхва жива в огъня? След което решава, че ще му е скучно без нови идеи и сам се пъхва в огъня ? Ура - остава само Доброто , което ще доведе до всемирна скука. Ама така и не разбрах защо трябваше да гориш и Феникса и то завинаги ??
  • Интрересно Хареса ми Ама и тук ще споделя това, което ме накара да пиша коментар - Фотографиите ти са чудесни и аналогови. Разказите ти интересни и добри, но често ми приличат на цифровизирана история, едно действие или състояние се накъсва на множество парчета, с доста голяма стъпка на дискредитизация, а на някои места - разликата е като ударена с чук Иииииии, доста тъжен край Няма ли все пак да споменеш още веднаж за идването на Феникс ?
Предложения
: ??:??