Явно беше роден с тази способност. Още не можеше да говори добре, когато за първи път изненада майка си със своята ловкост. Малката гумена играчка изчезна пред очите ù толкова внезапно и необяснимо, че тя се изплаши да не я е глътнал, но преди да успее да реагира, детето я извади от джоба на пеньоара ù, заливайки се от смях.
После тези случаи зачестиха толкова, че след известен период на недоумение и възхита родителите му започнаха да ги приемат като нещо естествено за него, една дарба, получена кой знае от какво странно преплитане на гените, понеже не си спомняха в рода им да е имало илюзионист. Близките, впечатлени от все по-сложните му манипулации, подхвърляха идеята да го запишат в училище за илюзионисти. Но родителите му намираха това за твърде несериозно, имаха съвсем други планове за него. Целият род на баща му бяха лекари и някак от само себе си бе ясно, че момчето трябва да тръгне по този път. Ето защо всички бяха изключително доволни, когато го приеха да учи медицина, смятаха, че нещата просто следват естествения си ход. Още повече, че поради голямата му натовареност с лекции и упражнения все по-рядко ставаха свидетели на странните му умения, и постепенно започнаха да приемат, че те са останали в миналото като нещо детинско и изживяло времето си. И идея нямаха колко грешат.
Работата беше там, че тази дарба растеше заедно с него, както и желанието му да търси все нови и нови начини за проявлението ù. Много скоро се прочу сред колегите си с многобройните разнообразни и изобретателни номера, както определяха ловките му илюзии, на които ставаха свидетели. Приемаха ги като един чисто негов си, много специфичен начин на забавление, и не подозираха, че това се превръща в център на живота му.
Все повече го обсебваше идеята да достигне до най-дълбоката същност на илюзионното изкуство, не му стигаше удоволствието от чистото забавление и ефекта върху околните. Не му бяха достатъчни книгите и видеоматериалите за това, които постоянно си набавяше – от всичко видяно и прочетено беше научил достатъчно, за да е наясно, че то е детска игра за него. Беше посещавал и представления на известни илюзионисти с тайната надежда, че ще види нещо ново и необикновено, но оставаше разочарован. Можеше да направи всеки един от триковете им със завързани очи, технически беше в пъти по-добър от тях, а и бе много по-изобретателен по отношение на ефектите.
Когато онази вечер се запъти към месния бар, изобщо не предполагаше, че там го очаква такава изненада. Въпросният тип беше съвсем невзрачен, от тези хора, дето не можеш да определиш възрастта им, защото неподдържаната им външност ги прави  да изглеждат много по-стари. А този специално имаше вид на здравата очукан от живота. Забавляваше бармана и група посетители с дребни фокуси, колкото да си изкара питието. Несъмнено беше сръчен, дори учудващо ловък за вида си на едва кретащо старче.
Небрежно проявеният интерес към него се увеличаваше пропорционално с всеки следващ номер, докато в един момент младежът не издържа и се включи.
 - Добре се справяш – поздрави го старецът и го изгледа изучаващо – но определено има още какво да учиш.
 - И сам го зная – чистосърдечно призна младежът – Но не мога да намеря подходящ учител.
 - Да, не е лесно наистина. Момче с твоя талант заслужава най-доброто – мъжът почеса замислено брадясалата си хлътнала буза – Но пък най-доброто има най-висока цена, нали знаеш.
 - О, парите не са проблем – поклати глава момчето – Само да знам, че си заслужава цената, ще намеря начин да я платя.
 - Така ли? Готов си да платиш всяка цена?
 - И още как! Това е смисълът на живота ми.
 - Дори и ако не става въпрос за пари?
Младежът се засмя.
 - Е, хайде! Та за какво друго може да става въпрос?
Старецът се наведе и момчето усети горещия му дъх, когато му прошепна:
 - За вярата ти.
Отдръпна се и го погледна стреснато. Е, явно старецът не беше съвсем наред, трябваше да предположи още като го видя. Сега като се позагледа наистина откри в погледа му нещо налудничаво, дори плашещо. Очите му горяха трескаво и сякаш го пронизваха до мозъка на костите.
 - Ааа... не съм сигурен за какво говорите... – плахо изрече и си помисли, че май е време да се измъква оттук.
 - Почакай! – изсъска мъжът и момчето усети как ледената му ръка здраво стисна неговата. Опита да се отдръпне и погледна възмутено, но замря от почуда. Старецът беше скръстил ръце на гърдите си и се усмихваше.
 - Мога много повече, отколкото подозираш – кротко каза, без да престава да се усмихва – Най-добрият съм.
Момчето отново погледна ръката си, върху която още усещаше ледените пръсти с неподозирана сила.
 - Как го направи, за бога?!
Стареца вдигна вежди.
 - И ти би могъл. Но това не е всичко, разбира се.
Младежът едва преглътна от вълнение. За първи път виждаше нещо толкова обещаващо.
 - Какво още? Разкажи ми... покажи ми!
 - О, какво ли не! – засмя се старецът хрипкаво и се огледа.  – Виждаш ли онзи мъж там с красивата блондинка? Изглежда ù е скучно, я да я поразсеем малко, а.
Само миг по-късно барът се огласи от писъка ù. Хората стреснато се огледаха, за да видят изумени как придружителят ù бавно се издига във въздуха, не по-малко стреснат и изумен от тях самите. Ужасен заразмахва ръце и крака и заприлича на неопитен плувец, който се опитва да изплува от заливащата го паника. Малко след това се стовари върху стола си напълно зашеметен и объркан, без да обърне ни най-малко внимание на партньорката си, която изглеждаше пред припадък. Беше твърде озадачен от собственото си странно преживяване, за да се занимава с нея.
Посетителите се споглеждаха недоумяващо като участници в масова хипноза. За това си и помисли момчето, но още преди да го е изрекъл, старецът поклати глава:
 - Всъщност е много повече от проста хипноза. Много, много повече... Ако искаш да притежаваш цялата сила, довери ми се сега, веднага. Защото ако има нещо, пред което съм безпомощен, това е неотменния ход на времето. Боя се, че годините ми натежават и започвам да губя малко по малко от способностите си.
 - Искам да ме научиш! – сграбчи ръцете му момчето невъздържано, задъхано от възторг – Само ми кажи какво да направя. Цената...
 - О, ти вече го направи – благо каза старецът – Дари ми вярата си, това е една много добра цена, повярвай ми. – засмя се и допълни – И сега ще станеш свидетел на венеца на моето изкуство. В неговата най-висша форма!
Още не бяха отзвучали думите му, когато усети кратко замайване, не по-дълго от едно мигване, а после... от стареца срещу него нямаше и следа. Беше изчезнал безследно.
„Но това наистина е... върховно!” – скочи на крака момчето и се заоглежда, от вълнение дори не усети как бутна питието на един едър мъж, седнал наблизо.
 - Ей, старче, я по-кротко! – нервно го изгледа мъжагата и когато достигнаха до обърканото му съзнание тези думи, момчето си помисли, че човекът сигурно е пиян. В следващия миг обаче погледът попадна на собствения му образ в огледалото зад бара и изкрещя от ужас.
 - Махнете го оттук, за бога! – едва чу гневния боботещ глас на бармана сред настаналата суматоха – Този старец съвсем откачи!