Тинчету (Тина)
29 226
23 сент. 2006 г., 21:16

Тя 

  Проза
1025 0 7
9 мин за четене

 

Тя беше малко разплакано момиче.

Едва навлазло в живота, още непознаваше страха, не се бе

 сблъсквало с лъжи, не знаеше какво е да чувстваш болка в гърдите

- в сърцето, независимо от какво е породена.

 

Беше вечер! Всички спяха, а тя... тя бе будна, плачеше... Дълго

 плачеше - сълзите и’ невинни и искренни. Нямаше причина да плаче,

 може би, но тя продължаваше с нотка на ярост в себе си - родила се от “нищото”.

 

Мислеше! Дълбоко в съзнанието и’  бе създаден сякаш навик, да

 мисли безкрайно, а в същото време, дори мечтаеше.

Не знаеше – тя самата не знаеше за какво изобщо мисли, ала продължаваше.

Мечтите и’?! Да! Те съществуваха, дълбоко в чистото и непорочно нейно съзнание.

Имаше си своите мечти, безгрешни и “красиви”, родили се от самота.

 

Заслепена от луната, която се оглеждаше в кадифено-черните и’ очи.

Тя не виждаше реалността, в която се сблъскваха доброто със злото,

любовта с омразата, истината и лъжата, живота и смъртта...

 

Тя просто живееше в нейния си свят,

който се простираше в съзнанието и’.

 

Тя го гледаше, гледаше безценно “съвършенния” си свят, сърцето и’ биеше лудо.

 Върху снежно беличкото и’ личице се появяваше усмивка - прозрачна,

издаваща нейното вътрешно щастие, което и’ предоставяше светът и’, но сълзите и’ не спираха.

 

В очите и’, безкраен океан, който се вълнуваше. Образуваше вълни,

които се галеха сякаш в очите и’, а накрая мокреха лицето и’ и

“умираше”  тяхната неволност  безследно...

 

Бе тъмно. Небето ясно! Луната я галеше, галеше кожата и’,

тялото и’, непознаващо “греха”, а звездите бяха цветята в косите и’,

ухаещи на вечността.

Небето бе единствения нейн събеседник, показващ и’ безкрая.

Заваляваше дъжд, винаги лек и тревожен, искаше да и’ покаже,

че тя не е сама, че има някой, който споделя сълзите и’.

 

Времето, небето, дъжда... те са самотни също като нея.

Нямат път, по който да вървят, в който да се борят, те си бяха там...

в нищото, а тя - заедно с тях .

 

Продължаваше да плаче... дъждът не спираше...

 

В мислите, в живота и’ , нямаше никой. Никой, с когото да се обичат,

който да прегръща горещото и’ тяло, да целува нейните мънички устни,

 навлажнени от солените сълзи. Да зарови нежно ръце в косите и’... Нямаше...

 

Съществува небето - любовта им един към друг е безсмъртна.

Вятърът, който не я оставя дори за миг, носещ аромата на свободното море,

разпиляваше кърваво-червените и’ коси.

 

Тя, а всъщност ...

© Тина Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??