Тя
Тя беше малко разплакано момиче.
Едва навлазло в живота, още непознаваше страха, не се бе
сблъсквало с лъжи, не знаеше какво е да чувстваш болка в гърдите
- в сърцето, независимо от какво е породена.
Беше вечер! Всички спяха, а тя... тя бе будна, плачеше... Дълго
плачеше - сълзите и’ невинни и искренни. Нямаше причина да плаче,
може би, но тя продължаваше с нотка на ярост в себе си - родила се от “нищото”.
Мислеше! Дълбоко в съзнанието и’ бе създаден сякаш навик, да
мисли безкрайно, а в същото време, дори мечтаеше.
Не знаеше – тя самата не знаеше за какво изобщо мисли, ала продължаваше.
Мечтите и’?! Да! Те съществуваха, дълбоко в чистото и непорочно нейно съзнание.
Имаше си своите мечти, безгрешни и “красиви”, родили се от самота.
Заслепена от луната, която се оглеждаше в кадифено-черните и’ очи.
Тя не виждаше реалността, в която се сблъскваха доброто със злото,
любовта с омразата, истината и лъжата, живота и смъртта...
Тя просто живееше в нейния си свят,
който се простираше в съзнанието и’.
Тя го гледаше, гледаше безценно “съвършенния” си свят, сърцето и’ биеше лудо.
Върху снежно беличкото и’ личице се появяваше усмивка - прозрачна,
издаваща нейното вътрешно щастие, което и’ предоставяше светът и’, но сълзите и’ не спираха.
В очите и’, безкраен океан, който се вълнуваше. Образуваше вълни,
които се галеха сякаш в очите и’, а накрая мокреха лицето и’ и
“умираше” тяхната неволност безследно...
Бе тъмно. Небето ясно! Луната я галеше, галеше кожата и’,
тялото и’, непознаващо “греха”, а звездите бяха цветята в косите и’,
ухаещи на вечността.
Небето бе единствения нейн събеседник, показващ и’ безкрая.
Заваляваше дъжд, винаги лек и тревожен, искаше да и’ покаже,
че тя не е сама, че има някой, който споделя сълзите и’.
Времето, небето, дъжда... те са самотни също като нея.
Нямат път, по който да вървят, в който да се борят, те си бяха там...
в нищото, а тя - заедно с тях .
Продължаваше да плаче... дъждът не спираше...
В мислите, в живота и’ , нямаше никой. Никой, с когото да се обичат,
който да прегръща горещото и’ тяло, да целува нейните мънички устни,
навлажнени от солените сълзи. Да зарови нежно ръце в косите и’... Нямаше...
Съществува небето - любовта им един към друг е безсмъртна.
Вятърът, който не я оставя дори за миг, носещ аромата на свободното море,
разпиляваше кърваво-червените и’ коси.
Тя, а всъщност ...
© Тина All rights reserved.
