Като крилца на лястовичка се поклащаха на вятъра крайчетата на забрадката ѝ.
Свечеряваше. За миг меките отблясъци на залеза я заслепиха и тя направи с длан заслон пред очите си. Забърза по нанагорнището към помашката махала.
Тази вечер колата на Бурхан не я чакаше на спирката както обикновено. От дни Мурат беше с температура, а у дома старата Зейнеб не спираше да натяква, че детето е урочасано, че „лоши очи имат някои хора” и трябва да му се лее куршум, да му се побае.
Айлин прекоси двора като невестулка и заизкачва стъпалата към втория етаж.
Седнала на дивана в антрето, Зейнеб разпери ръце, щом я зърна:
- Казвах аз! Казвах, ама кой да ме чуе?...Че урочасано беше детето. Закарахме го с Бурхан в долния край на селото, при старата Нури. Куршум му ля, вѐси го и му побае. И ето…
Момченцето играеше на пода, а Айлин сведе поглед. Не вярваше много в бабините деветини на Зейнеб, но как да скърши хатъра ѝ?! Нямаше смисъл да обяснява, че от дни детето беше на антибиотици, пък и знаеше- не ставаш ...