Като крилца на лястовичка се поклащаха на вятъра  крайчетата на забрадката ѝ.

Свечеряваше.  За миг меките отблясъци на залеза я заслепиха и тя направи с длан заслон пред очите си. Забърза по нанагорнището към помашката махала.

   Тази вечер колата на Бурхан не я чакаше на спирката както обикновено. От дни Мурат беше с температура, а у дома старата Зейнеб не спираше да натяква, че детето е урочасано, че „лоши очи имат някои хора” и трябва да му се лее куршум, да му се побае.

  Айлин прекоси двора като невестулка и заизкачва стъпалата към втория етаж.

Седнала на дивана в антрето, Зейнеб разпери ръце, щом я зърна:

   - Казвах аз! Казвах, ама кой да ме чуе?...Че урочасано беше детето. Закарахме го с Бурхан в долния край на селото, при старата Нури. Куршум му ля, вѐси го и му побае. И ето…

   Момченцето играеше на пода, а Айлин сведе поглед. Не вярваше много в  бабините деветини на Зейнеб, но как да скърши хатъра ѝ?!  Нямаше смисъл да обяснява, че от дни детето беше на антибиотици, пък и знаеше- не ставаше на две думата на свекърва ѝ. Кажеше ли нещо- това бе истината под нейния покрив. Властна натура беше, умело се бе справяла в живота, кога рано останала вдовица. И сама изгледала Бурхан и брат му, сама достроила къщата. Благоговееха пред нея синовете ѝ, а тя умело дърпаше конците в семейството. Премълчаваше Айлин, преглъщаше несъгласията си със старата жена- от уважение към белите ѝ коси и към мъжа си.

   Седна на дивана до нея, после спусна длан към подутите си глезените и ги замачка. Каталясала бе, откак се нагърби преди месеци да изкара някой лев в шивашката фирма. Че на Бурхан работата му не спореше, трудно намираше препитание. Почне някъде за месец- два и напусне. Сприхав и буен бе нравът му, а откак се отказа и от пилчарника над село стана докачлив и раздразнителен. Подозрително изслушваше всеки, отвръщаше хапливо и като сянка се залепи за Айлин. Сутрин я откарваше до спирката, вечер броеше минутите до пристигането на автобуса от града. После бързаше да я остави при детето, помотаваше се из кьошетата  и поемаше към кръчмата.

Напоследък започна да закъснява, а денем не изпускаше чашката от очи. Тежеше ѝ на младата жена, че мъжът ѝ снове подпийнал из двора, че вечно ръчка нещо, обикаля и гълчи.

   Една вечер се прибра много късно. Усети го по походката Айлин, че е солидно почерпен и се спусна да му помогне, да свали ризата от гърба му.

Той седна на леглото втренчен пред себе си, неадекватен, мъртво пиян.

Още щом  пое дрехата Айлин изтръпна…Разтрепери се и сякаш гръм се стовари отгоре ѝ. Петна като алени божури червенееха по яката на ризата му…Сякаш цветя от устни на жена.

 За миг усети как гърлото ѝ пресъхна. Сви набързо дрехата и цяла нощ не мигна. …Не, грешка бе някаква…Та той я обичаше. И детето обичаше. Как ще има друга? Ами, ако  се съмняваше напразно?...Ако бе случайност? А дали пък…

 Главата ѝ щеше да се пръсне от догадки и напрежение. Ами, ако решеше да я изостави, или да я изгони? Къде щеше да иде с дребно дете на ръце? При болнавите си родители в гради ли? А, хората? Как щеше да ги гледа в очите?

Стисна зъби Айлин. … Нищо не продължава вечно на този свят. С любов се взеха преди години, в разбирателство трябваше да продължат живота си. Ще кандиса Бурхан на всичко, ще улегне…

 Сигурна бе, че и Зейнеб вижда промяната в сина си, но мълчеше. Дума не обелваше. Такива бяха неписаните правила- законите на мълчанието, подчинението и тишината.

Така разбираше правотата семейството, в което живееше, и така бяха живели голяма част от жените в общността поколения наред. В такъв свят трябваше да живее и Айлин- в свят, утвърждаващ мъжката правота.  

                                                                      *

   - Хайде, Айлин! Отвори го, отвори го- подканиха я колежките ѝ - Какво ти се падна от томболата?

   Насядали около празничната трапеза по случай Осми март, жените се шегуваха, надничайки в торбичките с подаръци, приготвени от фирмата.

   - Я! Червило ти се падна. Сложи го, де… Сложи го, Айлин. Никога не сме те виждали… - не довърши момичето до нея.

Взе червилото от ръцете ѝ, поднесе го към устните ѝ и небрежно разроши косите ѝ:

   - Колко си красива! Като водопади се стелят косите ти по раменете. А ти?- все с тази забрадка…

Едва сега Айлин забеляза, че бе станала обект на всеобщо внимание. Дори мъжът, който отговаряше за доставките и който наричаха Лъчезар я гледаше с интерес. Дошъл бе с няколко колеги да уважи празника на жените и непрекъснато канеше на танц момичетата от фирмата. А очите му- все в нея! Сякаш изпиваше дъха ѝ с поглед.

Красив бе, младият мъж. Левент.

    Усети как тъпанчето ѝ щеше да се пръсна от шамара. После се олюля.

    - За кого си се издокарала, а? За кого?- изръмжа в лицето ѝ Бурхан.

Айлин се сви от болка и се строполи на пода.

   - Питах те за кого! Отговаряй!-  надвеси се над нея той.

Детето се разплака и тя го затърси с поглед, влачейки се по пода. И сякаш едва сега осъзна- бе забравила да изтрие червилото от устните си.

Изхлипа:

   - Червилото…Подарък е, Бурхане- за женския празник... От фирмата.

Мъжът изпръхтя и тръшна вратата след себе си.

   От този ден нещо в душата ѝ се пречупи, умълча се и тя сякаш се примири със съдбата си.  

                                                                      *

   - Влез, Айлин. Заповядай- мъжът вдигна поглед от книжата на бюрото.

Тя влезе плахо и застана пред дивана до вратата.

   - Седни, седни- подкани я той.

После намести очилата си и поде:

   -Виж, Айлин. Спряхме се на теб. Имаме нужда от човек, който да помага с доставките. Трудно сколасва Лъчезар с това пътуване от склад до склад.

Айлин кимна, загледана пред себе си, а мъжът продължи:

   - От теб се иска да следиш всичко, което влезе в халето. Описваш платовете по фактурите и следиш съставките. Номерираш. Всяко нещо има код. Накрая подреждаш. Памукът- на палетите при памучните суровини. Вискозата- в другия край на склада. Полиестерът- също…Заделяш и смесените тъкани- те са по средата. Няколко вида са. Подреждаш всичко по цвят и по състав, накрая носиш фактурите в счетоводството.

Айлин кимна.

   - Голяма бъркотия настана с тия доставки... Но ти ще се справиш, сигурен съм- усмихна се насреща ѝ шефът на фирмата.

                                                                           *

   Един следобед, тъкмо привършваше с описа на фактурите, когато го зърна, че влиза в халето. Лъчезар!... Усети как за миг въздухът от гърдите ѝ застина в гърлото. Изчерви се, после долови стъпките зад себе си. И сякаш случайно я парна дъхът му по шията:

   - Справяш се чудесно. Голяма неразбория беше с подреждането преди да дойдеш.  

    Обърна се с лице към него и лешниковият му поглед потъна в очите ѝ. Искряха малките пъстри зрънца около зениците му и тя се изгуби в меките им отблясъци. Бе толкова близо до нея, че усети ароматът на тялото му, дъхът му… После я грабна плахостта с която свали забрадката ѝ…Несигурността, когато прокара пръсти през косите  ѝ и тя сведе очи. Не се възпротиви…Тъй жива се почувства в този миг!...Тъй дълго бе наказвана плътта ѝ, не пожелавана и не докосвана с любов, че всичко в нея- кожата ѝ, шията ѝ, цялото ѝ същество закопня едно- единствено нещо- този миг да не свършва… Премаляла, омекна в усещането, което почти бе забравила, и което бе по- силно от нея, за да го отхвърли.

Отпиха устните му свежестта на нежните ѝ извивки, а пръстите му затърсиха плодовете на крехкото ѝ тяло.

   От този миг сякаш по- леко започна да приема чернилките на живота- крясъците и закъсненията на Бурхан, вечното натякване на Зейнеб, новините около разклатеното здраве на родителите си и изненадата, че сестра ѝ заминава със семейството си в чужбина. И заживя в два паралелни, в два коренно различни свята… Сякаш два живота.  Единият я пареше с горчилките си, другият ѝ напомняше, че има още една страна- тази на нежността и уважението. На чувството, което пропълзя в сърцето ѝ и превзе ума ѝ. На любовта!  Отдаде ѝ се- с цялата зрелост и възприятия, които носеше в себе си. Задъхано бързаше  във вихъра на дните към апартамента на Лъчезар в квартала до болницата… Откраднала час от преброените минути на битието не правеше сметки и планове, копнееше само зрънцето разбиране, което той ѝ подаряваше. Незначителен бе фактът, че не носеше едно от имената, каквито имаха мъжете от общността ѝ, че бе различен. Нямаше значение, никакво значение…Обичаше го такъв, какъвто е…

И колко много, колко дълго говореха, преплели пръсти, не откъсвайки очи един от друг. После потъваха в онези мигове като вечност, в която  искаше да се скрие. Да се спаси. Притискаше се до него, а той целуваше очите ѝ и шепнеше:

   - Айлин! Какво означава името ти, любов?

   - Светлина. Ореол…На луната…- заравяше лице в гърдите му и въздишаше:

   - Черна е моята луна. Като съдбата ми…

Той помълчаваше, стискаше я и прошепваше в ухото ѝ:

   - Не, не. Светлина си ти, Айлин. Непозната…. Само ако можеше да останеш при мен…

                                                                  *

      Беше се взряла в описите, когато ритникът по вратата отвън почти я разкърти.

За части от секундата видя обезумялото лице на Бурхан и усети ударът в челюстта си.

Хвана я за косите, после я повлече навън и я натика на задната седалка:

   - Пачавра! Отпадък! Никаква работа за тебе повече. Никаква!

В тяснотото пространство на автомобила вонеше на алкохол. Бурхан псуваше като обезумял, блъскаше с ръка по волана и бясно натискаше педала на газта.

Щом стигнаха я измъкна и я затътри към къщата. Блъсна я по стълбището, тя падна по очи, а той я докопа за роклята и я завлече към втория етаж. Ритниците му се стовариха върху сгърченото ѝ тяло…

Не знаеше от колко време лежеше в краката му, когато в един миг престана да чувства болка. Като насън долитаха до слуха ѝ ругатните на разбеснелия се Бурхан. Далечни и провлачени…За миг мерна размазания образ на свекърва си в рамката на вратата и сякаш от другаде дочу гласа ѝ:

   - Стига,стига вече… Да я убиеш ли искаш?...

Не, не беше това нейното тяло. Нейното бе силно и живо, а това ѝ носеше само болка. И колко лепкаво бе. Как ужасно вонеше на мърша.

И как ѝ се искаше да спи, да спи…Цяла вечност да спи.

   - Вече е будна- долови шепотът на свекърва си.

   С усилие отвори очи и различи неясните очертания на мебелите в лятната кухня. После смътно осъзна- бяха я преместили там.

 Смрадта я блъсна в лицето с нова сила… Овчи кожи. Наскоро одрани овчи кожи. Досети се- бяха я увили в тях…Както навремето са правили с ония смъртници на които никой не може да помогне... За да облекчат болките на обречените,… щом диренето на смъртта  е единственият им път.

   След седмица се изправи с усилие. Превита на две, обезобразена и изпосталяла сянката ѝ мълчаливо се залута под покрива на Зейнеб. Допускаха я в къщата само денем... Заради детето. Вечер спеше в лятната кухня. Такова бе наказанието ѝ за поругаването на семейната чест…Изкуплението… В свят, в който женският грях тежи повече от болките и страданията, а предразсъдъците властват над човешкото достойнство.

   Бе минал малко повече от месец, когато една вечер Бурхан влезе при нея. Застана до вратата и без да я поглежда, сухо изсъска:

   - Утре отиваме в града. Ще оставим майка на пазара, ще вземем и Мурат. После отиваме на лекар.

Слушаше го, свела безизразен поглед.

   - Да видим!- изпръхтя той- Носиш ли копеле в утробата си...

Същата вечер Айлин не мигна. Мислите се заблъскаха с бясна скорост в главата ѝ. И в тези мигове на самота сякаш престана да чувства болката в поруганото си тяло. Усети се безпомощна пред всичко, което ѝ предстоеше, пред всичко, което ѝ носеше бъдещето.

 Каква майка щеше да бъде? Как трябваше да расте синът ѝ? С какво щеше да я запомни? Как беше правилно да го възпитава в дом, в който властваше унижението?

Питаше се и сякаш за пръв път нещо в нея се усмихна.

„…Светлина си ти, Айлин. Непозната. Само ако можеше да останеш при мен…”- като, че ли от нищото достигна до нея гласът на Лъчезар.

   - Слизай! Прегледът съм го уговорил. За 11 часа. Да видим!- изръмжа гласът на Бурхан, щом стигнаха до болницата.

На задната седалка Мурат се разплака до нея, и тя го притисна към себе си.

   - Нека дойде с теб… И веднага тук, щом свършиш- изпръхтя синът на Зейнеб.

Тя хвана момченцето за ръка и двамата потънаха в сградата. Забърза се, подмина кабинетите и се насочи към задния изход. Трябваше само да прекоси малкия парк с накацали между дърветата кафенета, сергии за пуканки и захарен памук. Въздъхна. Колко пъти бе изминавала с трепет този път? Познаваше всяко камъче, всеки ъгъл към дома на Лъчезар.

Задъхано пристегна крайчетата на забрадката си и ускори ход. Не виждаше нищо, знаеше само, че трябва да бърза, че минутите ѝ са преброени. Стисна още по- силно ръката на детето, а то следваше стъпките ѝ и се стараеше да не изостава.

Изведнъж  спря. Очите ѝ се вторачиха в мъжа, седнал пред крайното кафене, с гръб към алеята. Позна го. Лъчезар…Преглътна сухо, а краката ѝ се подкосиха. Видя жената срещу него- как надникна с любопитство  през рамото му. После бавно изпусна дима на цигарата си и му направи знак да се обърне.

   Айлин придърпа детето и притисна главицата му към себе си. Мъжът се извърна и сякаш за секунда тя улови празното пространство, което се ширна между двама им…Не, не бяха това онези очи, които помнеше. Тези я гледаха безчувствено. Далечно…Бегло се спускаха по нея- равнодушни и безизразни…Не, не!  В онези, бе потъвала до забрава- в миговете, върнали живота ѝ и вярата в него.

А тези?-... тези бяха празни и бездушни…

  Пристъпи плахо напред, а сърцето ѝ, готово да изхвръкне заби в гърлото ѝ:

  -Аз…

Недовърши. Сълзите ѝ се спуснаха на пътечки по бузите. Усети се самотна, ненужна, предадена. Той я изгледа безизразно, сякаш за последно. После се обърна към събеседницата си и поклати глава.

 И като нож се забиха в сърцето на Айлин думите му:

   - Не, не познавам тази жена!

   Тя се отдръпна няколко крачки назад, после грабна детето и хукна, не знаейки накъде. Знаеше само, че няма път назад към дома на Бурхан, а неизвестното я плашеше до смърт.

   Със страх натисна звънеца пред дома на родителите си и с цялото си сърце им поиска прошка…За истината, за цялата истина. Намери смелост и им призна... Не спести нищо, това бе нейният живот.

   Няколко дни Бурхан осъмваше в колата пред родния ѝ дом, но нито разкаянието му, нито обещанията и молбите му успяха да я убедят, че обратния път е верният ѝ избор... Път към човека, който не бе разбрал сърцето ѝ, мълчанието и примирението ѝ. А липсата на любов я бе накарала да я търси другаде.

Не съжаляваше за нищо- нито за дързостта си, нито за времето, в което един непознат и не докосван от много други свят ѝ бе върнал вярата в живота…За да я унижи и нарани отново.

   И там, под родния покрив осъзна- нямаше никакво право да издевателства над родителите си- нейното собствено нещастие ѝ принадлежеше. Само на нея! И тя бе длъжна да спести на създателите си неприличните подмятания, любопитните очи, шушуканията и случайно изпуснатите думи. Затова след няколко седмици не се поколеба- прие протегнатата от чужбина ръка на сестра си. И някак си успя да убеди Бурхан да даде съгласието си Мурат да замине с нея в Мурсия.*

                                                           ***

      Айлин надникна към стряхата и отвори прозореца. После се надвеси и зърна крайчето на луната. Надвиснал бе дискът ѝ- изпълнен с красота и тайнственост.

 Магична бе луната над Мурсия!

   - Виж, виж тази снимка! Колко си хубава на нея!- момчето на дивана ровеше из албума. После вдигна поглед към нея:

   - Ти май не ме слушаш?...

   Тя се обърна към него, усмихна му се, а малките пъстри зрънца около зениците на Светлин засияха.

   Мурат излезе от банята и седна по халат до брат си.

   - Мама вечно гледа луната. Сякаш има нещо написано на нея- пошегува се той.

Айлин надникна в албума:

   - Това ли  са снимките от Гърция? Благодаря ви момчета. Ако знаете колко ме зарадвахте за рождения ми ден…Толкова отдавна исках да видя Акропола.

   - Обичаш старинните неща, мамо- усмихна ѝ се Светлин.

   - Като луната- намигна му Мурат.

Тя остави момчетата надвесени над албума и се върна до прозореца. Небрежно прокара длан през посребрените си, късо подстригани коси и въздъхна. Почувства се уморена и едновременно с това благодарна на живота. Вдигна поглед към озареното от лунния ореол небе и спомените я връхлетяха. Като, че ли дълго бе отлагала този миг- години наред, спуснали се по хребета на времето, изпълнени с труд и лишения.

Сякаш вчера взе малкия Мурат и стъпи в тази непозната страна, която ѝ се отблагодари за усилията и смелостта ѝ.

   Господи, колко назад бе останал предишния ѝ живот! С хората, които едва ли вече се сещаха за нея. С ония, които не успяха да познаят цялата ѝ душа, и другите, за които любовта ѝ бе твърде голяма. Въздъхна отново- щастлива бе… Бе обичала всичко по пътя си и бе успяла…Сякаш бе скала, в чиято твърдина се  бяха разбили униженията и ревността, предателствата... Бе  онзи бряг, на който щеше  да остави земния си знак и на който смелчаците, дръзнали да разрушат ненужните стереотипи ще поставят фаровете си… За да има светлина и бъдеще.

За да съхранят живота….Вярвайки  в истината, че плодовете на любовта са единственото и най- неоспоримото доказателство, заради които той си струва… 

Мурсия*- град в югоизточна Испания